Сивата форма на завесите и жълтото блещукане на уличните лампи в пролуката между тях ме върнаха в реалността. Бяхме дошли да търсим доктор Хънтър, да разберем какво се е случило с Макс Кайзер.
След като се върнахме от Истанбул, месеци наред изпитвах желание да проведа дълъг разговор с Кайзер. И да му кажа честното си мнение за заявлението му, че древният ръкопис, който намерихме, е негова находка. Трябваше някой да му смачка фасона. Сигурно срещата ни щеше да приключи с кавга или нещо по-лошо, но не ме интересуваше.
Сега обаче той беше мъртъв. Беше загинал по такъв ужасен начин, че желанието ми за отмъщение се бе превърнало в съжаление. Кайзер просто пожъна това, което беше посял. Само един бог знаеше колко хора беше вбесил преди мен.
Надявах се кошмарите ми да не ме споходят, когато отново заспя, само че стана точно както се опасявах: същият ми сън се върна и този път пламъците бяха по-близо и по-горещи…
В просъница дочух тревожния глас на Изабел:
— Шон, Шон, събуди се! — Тонът й беше загрижен.
Дишах учестено. Приседнах в леглото.
— Пак същото ли сънува? — попита тя. Прегърна ме.
— Да. — Сърце не ми даваше да й кажа за пламъците. Те бяха новата част. Страхът не беше.
— Искаш ли да поговорим?
— Не, ще се оправя — отговорих.
Отново легнах. Имаше няколко нощи, в които Изабел ме бе разпитвала обстойно за случилото се с Айрийн и за чувствата ми към всичко, което бе станало. Разговорите ни тогава ми се отразиха добре. Ала сега това ми се стори различно. След като ми бе разказала всички онези страхотии за изгорени до смърт жертви, вече не ми изглеждаше разумно да й споделя за пламъците в сънищата ми.
Когато отново се събудих, беше светло. Бях спал дълго. Изабел беше под душа. Щом отворих вратата на балкона, въздухът се изпълни с шума от коли, свирещи клаксони и сутрешните звуци на Йерусалим. Радвах се, че нощта е свършила.
Отвън на улицата трафикът беше натоварен. Някъде отдалеч се чу камбанен звън. Загледах се в старите стени на града. Наподобяваха реквизит от филм за кръстоносци и сарацини. Пълзяща пелена от облаци изпълваше небето.
Проверих какво е писано за Макс Кайзер в интернет. Имаше доста информация за откриването на изгорялото му тяло зад двореца Туншук. Полицията бе разпитала някои местни радикални ислямисти. Издирваха се и други. Беше ясно кой, според тях, го е убил.
Открих една по-стара статия, в която се описваше как Кайзер е работил с някакъв учен от Еврейския университет. Името му беше Шимон Маркус. Дали Кайзер пак се бе срещнал с него, докато е бил тук?
Разгледах уебсайта на Еврейския университет в търсене на познато лице. Имах нужда някой да ме запознае с Шимон Маркус, някой, на когото той би се доверил.
След като почти се бях отказал, най-после открих каквото търсех. Доктор Тали Милър от отдела за лазерни проучвания. С нея едва се познавахме, но беше по-добре от нищо. Тя бе представила доклад на една конференция, в която участвах, а после обядвахме на една и съща маса. Беше достатъчно.
Открих номер за контакт и вдигнах хотелския телефон да й се обадя. Телефонът в университета даваше свободно. Погледнах часовника си. Минаваше девет часът сутринта. Със сигурност вече всички бяха на работа.
Най-после една жена отговори. „Университет“ беше единствената дума, която разбрах. Гласът й бе тънък. Тя говореше на иврит — основния език в Израел, древния език на юдаизма. Разбрах само няколко лесни думи, като шалом — „здравей“.
— Търся доктор Тали Милър — казах.
Обикновено преди да отида в друга държава, отделях известно време да се запозная с езика. Немският ми не беше зле след един проект, по който бяхме работили в планината Шварцвалд, но в сегашния случай за ден и половина нямаше как да науча дори няколко фрази, колкото и да се стараех.
Не последва отговор. Затворила ли беше?
След това се чу леко изпращяване.
— Шалом — каза женски глас. Беше Тали.
— Здрасти, обаждате се Шон Раян. Аз съм в Йерусалим.
Последва дълга тишина.
— Кой?
Не беше приятно да не те разпознаят веднага.
— Шон Раян — повторих. — Участвах в онази конференция в Лондонския университет, на която ти изнесе доклад за високотемпературните лазери.
— Шон ли? О, сетих се! — възкликна тя. — Как си? — Изведнъж стана дружелюбна и гласът й се върна към нормалното си звучене. Отделихме няколко минути в припомняне на моменти от познанството ни. После я попитах дали познава доктор Шимон Маркус. Познаваше го, но бегло.