— Полицията ще го намери, ако не е изгорял — успокои ме Марк. — Много бързо потушиха пожара…
Не отговорих. Мислех за Изабел.
Когато нахлух в храма, бях уверен, че тя трябва да е някъде там, завързана за колона, където я измъчват. Но щом видях отвратителната купчина от тела, си помислих, че може да е сред тях…
Оказа се, че не е. Но щом не бе там, къде я бяха отвлекли?
Когато стигнахме болницата, с Марк ни настаниха в две съседни прегради в спешното отделение.
Отпред стояха на пост двама израелски полицаи. Единият седеше на стол. Другият бе висок над метър и осемдесет и бе с фигура на футболен защитник, какъвто бях виждал веднъж на мач на „Ню Йорк Джаянтс“. Можеше да блокира двойна врата само като застанеше пред нея.
Предполагаше се, че той е силата, която би трябвало да се намеси, ако тръгнем да правим нещо шантаво. Всъщност вероятно се тревожеха по-скоро за мен.
Отказах всякакви болкоуспокояващи, не исках да се чувствам замаян. След като сложиха превръзка на челото ми, ме прегледаха на скенер, за да установят дали всичко в тялото ми е наред. Някаква сестра ми съобщи, че трябва да ме задържат една нощ за наблюдение.
Исках да се махна от болницата.
Сестрата ни сподели, че е гледала по телевизията пожара в църквата на Божи гроб, след като й обясних откъде идваме. Очевидно целият инцидент бе излъчен на живо по света.
— Имаш ли имунитет, който да те предпази от съд тук? — попитах Марк, подавайки глава от моята кушетка.
Все още не бях сигурен дали няма да ме затворят заради нахлуването ми в църквата. Нямаше да съм от голяма полза за Изабел в килията.
— Имам — отвърна той. — Но ти нямаш.
Телефонът му звънна.
Не чух какво говори, понеже той извърна глава в другата посока, но когато затвори, ме погледна и се усмихна.
— Най-после добри новини — съобщи ми той и добави: — Сега трябва само да се измъкнем от нашите приятелчета.
Погледнахме към полицаите.
Те също ни гледаха втренчено…
50
Сюзън спеше, но можеше и да е в безсъзнание. Дълго бе говорила за това, което бе научила от книгата.
През повечето време шептеше и накрая разказа несвързано за ранното гръцко писмо от дребни букви. Обясни защо се е използвало в Йерусалим от преписвачите по времето на Ирод и как сам по себе си този стил в пергамента доказваше автентичността на ръкописа.
Жаждата отново замъчи яростно Изабел. Когато ги остави тук, той им бе дал бутилка с вода и кутия варен ориз, но всичко бе свършило и паниката застрашаваше да ги обземе всеки момент.
Мракът не помагаше. Тя бе огледала добре пещерата, в която се намираха, бе видяла, че не е по-голяма от шест на девет метра и че няма друг изход, преди той да запечата широката един метър дупка в покрива, откъдето бяха влезли, избутвайки голям камък върху отвора.
Изабел ненавиждаше тесните пространства.
Бе успяла да свали якето си и да го остави под дупката, преди да се стъмни, за да отбележи мястото и да запази ориентацията си. Така ги бяха учили на тренировъчния курс за отвличания във Външно министерство. Но бяха минали много години оттогава и тя не помнеше много от него.
Помнеше обаче една важна част — жизненоважната — за поддържането на надеждата жива. Защото тъкмо това сега й се струваше най-трудно да направи.
Безкрайната тъмнина я сломяваше като физическа сила.
Когато той махна превръзката от очите й, тя видя дупката и се уплаши, че пак ще бъдат държани без светлина, секунди преди да бъде избутана надолу по стълбата в пещерата. И вече от доста време Изабел се сражаваше с куп плашещи мисли, които не изчезваха.
Това ли бе планувал той за тях — бавна, мъчителна смърт, да умрат от глад и жажда? Щеше ли да й се наложи да седи тук, докато тялото на Сюзън се разлагаше до нея и червеите започнеха да го прояждат? И нея ли я чакаше същата съдба?
Трябваше да признае, че беше много малка вероятността да ги намерят по случайност. Заради мястото, където се намираха — в подобна на гробница пещера под пуста долина, осеяна с камъни.
Бяха отдалечени на около час от Йерусалим, доколкото бе успяла да прецени. Макар че беше трудно да изчисляваш времето, когато си скован от ужас. А това означаваше, че цивилизацията е далеч зад тях. И заедно с нея — и почти всички шансове да бъдат открити по случайност. Тук със същия успех можеше и да е първи век, а не двадесет и първи. Шон можеше да броди из тези долини до края на живота си и пак да не я намери. Дори да знаеше в коя част от страната се намира тя, това нямаше да му помогне.