Изабел бе видяла само голи скали и камънаци и никакви къщи наблизо, когато копелето бе свалило превръзките им. Направи го точно преди да ги изблъска, размахвайки пистолета си, по стълбата надолу в гробницата, в която бяха държани сега.
— Кога ще ни освободиш? — извика му тя предизвикателно, щом се озоваха долу.
Отговорът му, че обещава да ги пусне, ако правят каквото им каже, бе безполезен. Тя го разбра още щом го чу.
Но беше сигурна в едно — щом ги бе оставил тук, това означаваше, че той е отишъл да свърши нещо. И още не ги искаше мъртви.
Стълбата се бе оказала истински проблем за Сюзън. Тя се олюля на върха й и накрая Изабел трябваше да я подхване, за да не се строполи върху твърдата скала под тях.
Това накара и двете да се задъхат.
После той им хвърли долу найлоновата торбичка с ориз и вода. И без да каже друго, издърпа стълбата и бавно избута камъка върху отвора. Това вероятно беше един от камъните, с които бе осеяна цялата долина — неправилни, широки над метър ромбовидни скални късове. Нямаше как някой да разбере, че се намират точно под този.
Тогава тя се зачуди дали и похитителят им ще познае кой камък да премести, за да ги намери.
Освен, разбира се, ако нямаше намерение да се връща.
„Престани да мислиш за това — каза си. — Бъди оптимистка“.
Беше се опитала да достигне със скок отвора, който се намираше само на около метър и петдесет над главата й, но не бе успяла да го докосне. Струваше й се, че скача в някакъв кошмар. И така, след известно време, като загуби решимостта си в тъмнината и чу някакъв глух звук под себе си, който я изплаши, тя се отказа…
Тогава й хрумна чудесна идея.
Ами ако успееше да изчовърка от каменистите стени малко отломки и да ги натрупа под дупката? Поне знаеше къде да направи купчината от камъни.
Беше някаква възможност. Ако успееше да изрови достатъчно отломки от стената и пода, можеше да успее да достигне покрива.
След дълги усилия — не беше съвсем сигурна колко време прекара в опити да отчупва камъни от стените — тя бе натрупала само пет големи къса и малко отломки. Прецени, че щяха да я повдигнат едва с пет сантиметра.
Жаждата й се бе засилила още повече от усилието и сега я мъчеше безмилостно.
Чу покашляне. За секунди загуби ориентация. Кашлянето бе прозвучало наблизо, но източникът му бе невидим в безкрайната тъмнина.
Последва и хриптене. Беше Сюзън. Но гласът й прозвуча различно, щом тя проговори.
— Чух те да се движиш… Моля те, не ги смущавай… Не смущавай скорпионите. Ухапването от жълтия може да те убие за няколко секунди. — Гласът й беше писклив, променен.
Кожата на Изабел се обля със студена пот.
Какъв бе този шум?
Тя се заслуша, концентрирайки се усилено дори за най-малкия звук. Знаеше, че ухапванията от скорпион бяха болезнени, а вероятно и смъртоносни, ако отровата проникне достатъчно дълбоко…
Но чуваше само собственото си дишане. Беше учестено.
После чу друг звук.
Трескаво шумолене, сякаш някъде наблизо бе пуснат рояк насекоми. Шумът се усилваше с всяка секунда…
51
— Вземи това — каза Марк. Той ми подаде малка ламинирана лична карта. Върху нея нямаше снимка. Пишеше само името и длъжността му: СЛУЖИТЕЛ ОХРАНА — ПОСОЛСТВО НА НЕЙНО ВЕЛИЧЕСТВО, КАЙРО. — Трябва да се измъкнем оттук. Кажи, искаш да се обадиш по телефона. Размахай това пред двамата полицаи. Ще те подкрепя, ако попитат нещо. Ако те пуснат да минеш, намери главното приемно отделение. Ще те последвам при първа възможност. Ще намеря по телефона някой от „Мосад“, който да каже на полицаите да забравят какво се е случило.
— Защо не отидеш при тях направо сега и не ги свържеш с човека от „Мосад“?
— По-добре е да молиш за прошка, отколкото за позволение. По този начин няма много смисъл те да го изкарат като нещо важно.
— Добре — беше всичко, което казах в отговор. Не ме интересуваха последствията. Исках да се махна оттук. Закопчах ризата си, потърках следите от протрито по велуреното си яке, но се отказах и го облякох.
Сега ми трябваше само едно надуто изражение. Запътих се право към футболния защитник и извадих картата.