— Сега се връщам. Дръж под око нашия гост. — Посочих с палец по посока на Марк.
Защитникът вдигна ръка.
Не се бе хванал. Взе личната карта и я заразглежда с присвити очи. Сърцето ми заби лудо.
— Къде отиваш? — попита той дрезгаво, все едно пушеше от дете.
— Трябва да се обадя по телефона — отвърнах с възможно най-спокойния си тон. Гласът ми звучеше странно, по-нисък от обикновено, но той нямаше как да го разбере.
Полицаят ми върна картата, отмести поглед встрани.
Бях успял.
След две минути стоях в препълненото модерно приемно отделение. Близо до мен имаше едно палестинско семейство, поне десетина души. Зад тях видях израелска двойка с малко дете. Зад мен стоеше възрастна бедуинка с тъжно изражение. И останалите редове със седалки бяха пълни. Някакво тъмнокосо момиче със сладка усмивка ме запита дали съм дошъл да ми сменят превръзката.
— Чакам приятеля си — обясних. — Той няма да се бави. — Тя пак ми се усмихна.
Шумът от полицейска сирена нахлу през вратите, когато някой излезе. Адреналинът ми скочи. Станах, разходих се, очаквайки полицията да нахлуе, търсейки мен.
Трябваше ли да побягна?
Гледаха ме странно, но не можех да седна.
— Изглеждаш ужасно — каза един глас.
Обърнах се. Беше Марк.
Излязохме през една странична врата и след малко се качихме в някакво такси. Усещах миризма на кожа и силен боров ароматизатор. Почти ми се повдигна след напрежението от последните няколко часа. Радиото дънеше американски рок.
— Къде отиваме? — попитах.
Без да ме погледне, Марк каза нещо на шофьора — на иврит, предполагам. Шофьорът сви рамене и даде газ.
Марк се обърна към мен.
— Трябват ти нови обувки — заяви той.
Погледнах ги. Действително бяха изпоцапани и протрити. Таксито спря на улица „Цар Давид“ пред малък магазин за обувки.
— Не ми пука за обувките ми — казах, щом таксито си тръгна.
— Нито пък на мен — призна Марк.
— Къде отиваме тогава?
— Имаме среща с Ариел.
Той закрачи бързо. Минахме край група деца, които се разправяха на висок глас. Те бяха пет на брой, арабски и еврейски. Крещяха си едно на друго и спореха за някаква яркожълта топка, която едно от тях държеше.
— Оттук — поведе ме Марк. Една зелена тойота „Ленд Крузър“ различна от последната, в която се бяхме возили, бе спряна наполовина върху бордюра близо до една автобусна спирка. Марк се качи отпред до Ариел.
— И двамата си търсите белята — заяви Ариел, щом се качих.
— Мен не ме обвинявай — каза Марк.
Ариел се обърна, изгледа ме, сякаш ме проучваше.
— Късметлия си — рече. — Влизането с взлом в сграда, обявена за исторически паметник, е престъпление, което се наказва с до пет години затвор.
— Благодаря за справката — отвърнах. Наведох се напред.
— Имаш ли някакви новини за Изабел? — Тонът ми бе толкова остър, че Ариел се извърна почти нацяло към мен.
— Облегнете се, господин Раян. Не задавайте прекалено много въпроси, ако не искате да се върнете в хотела си да се успокоите.
Облегнах се.
Ариел бавно изкара колата иззад два бели автобуса.
Някакъв телефон иззвъня. Сложих ръка на джоба си, но се сетих, че моят е изгубен. След секунди Ариел извади своя и заговори бързо на иврит. После затвори.
— Погледни през задното стъкло и ще видиш струя дим — каза тихо той.
Погледнах. Той беше прав. Пушекът идваше от Стария град и се издигаше нагоре към похлупака от облаци над нас.
— Гори една къща, точно до „Виа Долороса“.
Гледах виещия се дим.
— Бяхме в този район — отбелязах.
— Ходили сте до къщата, където е работел Макс Кайзер — уточни Ариел. — Където се провеждаха тези засекретени разкопки.
— Да, така беше… — съгласих се аз.
— Тъкмо тя гори — рече той.
Погледнах го изумено. После осъзнах, че ми е все едно. Просто трябваше да намеря Изабел.
— Има ли някакви новини за онова копеле, което беше в църквата?
Усещах, че цялото тяло ме боли, но това не ме притесняваше.
Ариел се взря в мен в огледалото за обратно виждане. Изражението му бе сериозно, което въобще не ме успокои.
Нетърпението ми нарасна. Защо мълчеше? Защото знаеше нещо, което не искаше да ми каже ли?
— Що за човек трябва да бъдеш, за да изгаряш себеподобните си? — прошепнах аз.