Не получих отговор.
— Къде е Изабел? — Ударих с ръка дръжката на вратата.
Ариел ме погледна в огледалото, но не промени скоростта.
— Ако счупиш нещо, ще го плащаш — осведоми ме той.
— Можете ли да ми кажете как засичате тези телефонни сигнали, които проследявате?
— Това е поверително.
— Боже господи! — възкликнах. — Отговорете ми поне на един въпрос. Дайте ми някаква проклета нишка.
Последва тишина. После Ариел заговори:
— Когато засечем сигнал от телефон на наскоро изчезнал човек, можем да идентифицираме всички други телефони, използвани от това място през последната седмица или последния месец. Дори през последната година. Умно, нали?
— Да, така е…
— Друго не му трябва да знае — намеси се Марк.
— Ами Зина? — попитах. — Какво стана с нея?
— Тя е заета — отвърна Марк.
Ариел премина във външната лента на двулентовото платно на магистралата и натисна газта. Минахме покрай колона от военни камиони и няколко джипа. Пътят вървеше между стръмни хълмове, после сви наляво. Нямах представа в коя посока извън града сме се отправили. Тогава изникна една табела, която посочваше, че Витлеем е направо.
Погледнах часовника си. Беше десет и половина. Трафикът бе оскъден. Онази ужасна сладникава миризма пак беше изпълнила ноздрите ми. Миризмата на онези тела. Миризмата на смърт…
— Облегнете се назад, господин Раян. Скоро ще пристигнем — каза Ариел.
Не можех. Опитвах се да забравя за болката… Поех си дълбоко и продължително дъх. Трябваше да съм спокоен, да вярвам, че Изабел е в безопасност, че е жива. Не можех да се предам. Нямаше да се предам.
Магистралата се виеше през ниски, плътно струпани един до друг хълмове. Задминахме светлините на някакъв град. Те се простираха нагоре по един склон, сякаш къщите бяха накацали по него. Погледнах навън през задното стъкло. Фаровете на случайните автомобили зад нас лъкатушеха отзад в тъмнината.
После минахме през един тунел.
Когато излязохме от него, видях още планини. Намалихме. Пред нас се откри широк, ярко осветен военен проверовъчен пункт. Щом стигнахме металната бариера, Ариел отвори прозореца и помаха. Бариерата се вдигна. Преминахме.
Телефонът на Ариел отново звънна. Той го допря до ухото си, не проговори около минута, след което бързо изломоти нещо на иврит и прекъсна разговора.
— Какво става? — поисках да узная. — Къде отиваме?
— Засечени са две обаждания. Първото е било от този път. Второто — от място на юг оттук. Там отиваме.
— Не може ли по-бързо? — настоях.
Ариел ускори малко скоростта.
Срещу нас светнаха фарове. Пътят вече не беше магистрала. Дори нямаше разделителна линия между платната.
Щом свихме на един завой, някакъв препълнен жълт минибус ни задмина със самоубийствена скорост. Шофьорът му трябва да беше луд. Предприе напълно неправилно изпреварване точно на завоя, с пълна газ.
Затворих очи, изричайки част от една молитва, която бях научил в пансиона в Брайъруд, Ню Йорк, където бях живял една година: A periculis cunctis libera nos simper. От всяка опасност избавяй ни винаги.
Бях повтарял многократно тази латинска фраза през цялата онази година в училището. Направих го и сега. Никой не обърна внимание на мънкането ми.
През онази година баща ми бе прехвърлен в Англия за активна служба. Последвахме го на следващата година.
Не си спомнях останалата част от молитвата, но повтарянето на тази фраза сега беше достатъчно. Бях готов да приема помощ от всяко възможно място.
Пътят продължаваше да се вие. От време на време проблясваха табели на арабски. Подминахме група мъже, които стояха отстрани до един казан, в който гореше огън.
Те всички изглеждаха да са облечени в черно. Ариел ускори, когато преминахме край тях. После завихме и блещукаща паяжина от светлини изпълни стръмните хълмове отляво.
Заприлича ми на сцена от научнофантастичен филм. Сякаш бяхме на чужда планета…
52
Хенри Моулъм беше още на бюрото си. Дежуреше вече дванадесет часа. Ако останеше дежурен петнадесет часа, присъствието му щеше да бъде сигнализирано до ръководителя на дежурствата.
Не му пукаше.
Събитията в Йерусалим оправдаваха оставането му до късно, да не споменаваме и факта, че операцията по намирането на Сюзън Хънтър и Изабел Шарп беше в критичната си точка. Знаеше го от опит.