Цареше мъртвешка тишина. Далечните шумове от магистралата, които се чуваха, когато бяхме в онази къща, сега липсваха. Тук нямаше друго, освен звезди и шубраци, и тишина като покривало. Изведнъж въздухът бе прорязан отдалечен писък, като от някоя праисторическа птица.
Погледнах нагоре. Звездите изглеждаха като зелена мрежа, изтъкана от дребни светлинки. Осъзнах, че виждаме всичко заради светлината им. Луната беше зад някакви облаци, но различавах ясно нащърбените храсти и хълмовете около нас. Над главите ни премина оранжев пламък. Птица. Трябваше да е птица.
Хълмовете изглеждаха стръмни. Бяха покрити със сипеи и ставаха по-високи от лявата ни страна, но не виждах много подробности по-далеч от петнадесетина метра. Отвъд тях всичко беше зелен мрак.
Продължих да вървя. Марк и Ариел бяха зад мен. От време на време на пътя ни се изпречваха камъни, големи колкото кухненска маса. Други, разпръснати като парчета бяла лава, бяха с размерите на автомобили. Повървяхме още.
— Шшшт! — обади се Ариел.
Не бях осъзнал, че издаваме някакъв шум.
Спряхме. Половин минута цареше дълбока тишина, а после вляво от нас се чу шумолене. То спря толкова бързо, колкото бе започнало. Забелязах нещо оранжево зад някакви зелени храсти.
Натъртеното ми тяло отново започна да ме наболява, ала се радвах, че не съм взел никакви болкоуспокояващи.
— Дива коза — съобщи тихо Ариел. — Това е идеалната земя за тях.
— Да повървим още — пожелах аз.
— Трябва да се връщаме — заяви Ариел равнодушно, сякаш търсехме връзка изгубени ключове.
Продължих напред.
— Хайде, Шон. Не можеш просто да отидеш до планините! — Гласът на Марк прозвуча странно.
— Трябва да покрием много широк периметър. Да се връщаме — добави той.
— Няма да вървя само по петдесет метра във всяка посока — обявих спокойно. — Ще обикалям колкото сметна за необходимо, в зависимост от това какво ще намерим.
— Добре — съгласи се Марк. — Искаш да докажеш, че я обичаш повече от всеки друг… Е, както желаеш. Но така няма да получиш червена точка от мен. — Звучеше ядосан.
— Не ми трябват точки.
Той изобщо не разбираше.
Спрях, щом пред мен се изпречи стена от трънливи храсти и по-високи скали. От дясната ни страна хълмът ставаше доста по-стръмен, почти невъзможен за изкачване. Отляво имаше участък открита земя. Отидох натам, закрачих в кръг. Марк вървеше точно до мен.
Убедих се, че е време да се върнем.
След пет минути се довлякохме до колата. Следващият участък от пустинята, който претърсихме, беше още по-каменист. Постоянно стъпвахме върху камъни или ги заобикаляхме. От някои храсти между тях стърчаха бели, дълги към пет сантиметра шипове, които ни караха да бъдем внимателни.
Най-големите скали тук бяха с размерите на камиони. Те също изглеждаха не на място, сякаш бяха разхвърляни от гиганти, играещи някаква смахната игра. Чудех се дали Изабел ги е видяла.
Ако нещо трябваше да бъде скрито, този район бе идеален за целта. Продължих да вървя. След още няколко минути, когато Марк и Ариел бяха изостанали зад мен, а колата изобщо не се виждаше, тръгнах обратно. Положението не изглеждаше добре. Късметът ми бе на привършване. Както и този на Изабел.
Когато стигнах другите, Ариел беше бесен. Лицето му направо изглеждаше подуто от гняв.
— Ако се изгубиш из тия планини, няма да ти устройвам издирване. На следващия участък ще стоиш зад мен. Скоро трябва да се махнем оттук.
Поклатих глава. Ако си мислеше, че ще следвам инструкциите му, грешеше.
— Може би не разбираш, господин Раян. Мога да те арестувам и да те държа заключен със седмици, а може и месеци, ако продължаваш така. В тази страна си влязъл нелегално.
Отговорих спокойно:
— Ще направим претърсването както трябва. А колкото до арестуването ми… Всъщност в коя държава се намирам в момента? Това е палестинска територия, нали?
— И двамата спрете с тия глупости! — намеси се Марк. — Ще си свършим работата както трябва, и то бързо. Сега и двамата млъкнете.
Пак тръгнахме през третия участък. И този беше подобен на последния — имаше големи скали, някои дори по-грамадни от онези в другите участъци. Повървяхме някъде към двеста метра, но не открихме нищо, освен скъсана синя найлонова торба, която изглеждаше да е тук от десетилетия.
Този път Ариел не поиска да се връщаме, докато колата съвсем не изчезна от поглед.