— Тук няма нищо в продължение на километри. Да си вървим! Ако се изгубим на връщане, може да си обикаляме тук до сутринта.
— Няма да умрем — рекох.
— Не в това е въпросът, Шон — обади се Марк. — Нали знаеш, говори се, че ще започва война. Сега не е време да се шляем наоколо. Можем да свършим нещо по-полезно някъде другаде, вместо да прекараме останалата част от тази проклета нощ в търсене на колата си.
— Добре, добре. — Огледах се. Нямаше нищо. Нито един друг топлинен източник, освен нас. Обърнахме се кръгом и щом видяхме колата, се разпръснахме, за да огледаме района наоколо.
И тогава, точно когато наближихме кръстопътя, забелязах ясни следи от гуми на кола. Те продължаваха навътре в шубраците…
Подсвирнах на другите.
— Някой е бил тук! — През изтощеното ми тяло се надигна надежда. За секунди всички болки, които усещах, изчезнаха. — Да докараме колата. — Вече почти бягах. Тойотата лъщеше на звездната светлина зад няколко скали.
— Добре — съгласи се Ариел. — Но не тичай. Ще се пребиеш в тъмното.
За малко да се окаже прав. Ударих в нещо палеца на крака си, почти се препънах, но продължих да вървя, изпълнен с адреналин. Имаше малка вероятност да намерим Изабел и още по-малка да я намерим жива, но беше по-добре, отколкото да обикаляме в нарастващо отчаяние.
Ариел бе заключил колата. Трябваше да го чакам да ме настигне, преди да мога да се кача. Потеглихме без фарове, без да сваляме очилата си за нощно виждане, и се отправихме бавно през долината, следвайки следите. Стори ми се, че Ариел проверява за нещо, докато се движехме. Той не преставаше да върти главата си. Също така си мърмореше нещо тихо, което не разбирах, макар че сега бях на предната седалка до него.
След половин минута отворих прозореца от моята страна. Марк направи същото.
— Сега ще спра — обяви Ариел след минута.
— Защо? — попитах.
— Не гледаш ли? — извика той и посочи напред.
Виждах само зеленикави сенки, открита област пред нас, а отвъд — участък от малки скали и изсъхнали трънливи храсти.
— Какво да видя?
— Някой е идвал дотук на лов. Виж следите в пръстта. После се е върнал обратно. Личи си откъде се е върнал!
— Трябва да погледнем — настоях.
— Да, да, ще погледнем. — Той изключи двигателя. — Но щом свършим, ще минем бързо последния участък. Не можем да губим повече време тук. Няма как да търсим цяла вечер.
Не си направих труда да му отвърна, че ще търся, докато пукна, ако искам. Марк ме погледна, сякаш се колебаеше какво да прави. Изглеждаше уморен. При всичките си усилия не бяхме постигнали нищо.
— Ще трябва да си починем, Шон, за да може утре да сме способни да свършим нещо.
— Ти си почини — рекох.
Излязох от колата. Ариел изключи двигателя. Вървяхме наоколо, оглеждайки следите от кола. Израелецът беше прав. Следите обръщаха в кръг и си личеше мястото, където е бил пален огън. Земята все още бе бледооранжева. А по-нататък не се откриваха следи.
Почти се бяхме върнали в тойотата, когато чух трополене. Звучеше като далечно преминаване на влак. В това нямаше логика. Спряхме и се огледахме.
Към нас приближаваше оранжева маса. После чух цвилене.
— Свалете очилата — нареди Ариел. — Дайте ги на мен, бързо!
Направих каквото каза. Той ги пъхна в чантата през рамо, която носеше.
Погледнах нагоре. Зрението ми не бе толкова лошо, колкото очаквах. Не виждах подробности, но различавах тъмните фигури. И движещата се форма от група ездачи, повечето от които бяха с тъмни качулки и препускаха към нас върху големи коне. Един от тях извика нещо на арабски.
Нямах представа какво казва. Но не звучеше приятелски.
— Не правете резки движения — предупреди Марк строго.
Щом се приближиха, тежкото дишане на конете изпълни ушите ми. И после ги подуших. Миризмата на конска пот бе достатъчна, за да започне пак да ми се повдига…
54
Изабел вдигна глава. Насекомите, каквито и да бяха те, отдавна си бяха отишли. Но откакто я бяха налазили по панталоните, тя не смееше да помръдне. Бяха пропълзели една след друга през нея като през камък.
Какво щяха да й направят, ако плъзнеха по голите й ръце или, не дай боже, по лицето й, като заспеше, беше друг въпрос. Тя потрепери при тази мисъл, след което отмести главата на Сюзън Хънтър, облегната толкова неудобно върху рамото й, че то бе изтръпнало.