Това бе всичко, което можеше да стори за нея, за да държи главата и лицето й над студения скалист под на пещерата. Цялата надежда да построи грамада от камъни, за да се опита да стигне дупката в покрива, вече се бе изпарила. А и Сюзън Хънтър беше толкова изнемощяла, че не можеше да я остави сама…
След като насекомите бяха изчезнали, най-вероятно в някоя цепнатина в скалите, Изабел чуваше само собственото си дишане. Преди малко беше доловила и някакво далечно слабо трополене по земята.
А сега, изведнъж, тя чу нов звук. Приличаше на ромолене на далечна река. Река ли беше?
Не. Беше нещо друго. Нещо като тропот от конски копита. После и той замря.
Изабел се изправи с мъка, нозете й трепереха.
— Помощ! — извика тя. После повтори с все сила: — ПОМОЩ!
Задумка с крака по пода и по стените на пещерата.
Шумът проехтя безнадеждно, после замря…
55
Конете бяха точно пред нас. Пръхтяха и цвилеха. Два от тях риеха земята наблизо, сякаш искаха да забият копитата си в мен. Огледах се бавно. Бяхме заобиколени от поне десетина ездачи.
Нямаше лесно да се измъкнем.
Всички те бяха облечени с дрехи с тъмни качулки, с изключение на мъжа, възседнал коня точно пред мен. Той беше гологлав, с вдлъбнати белези по кожата, като от отдавна преминало боледуване.
Мъжът извика нещо на арабски. Конете пристъпиха по-близо до нас, риейки земята. Ариел отвърна също на арабски.
Един от ездачите ми се присмя:
— Изглеждаш така, сякаш говориш английски…
Акцентът му ми стори странно познат, сякаш беше живял в Северен Лондон.
Зарадвах се да го чуя.
— Предупреждавам ви да не бягате — каза той.
— Защо да бягаме? — попита Марк.
— Просто не го правете, ако ви е мил животът.
Едва различавах силуетите им на звездна светлина. На разстояние от няколко метра всичко се превръщаше в сянка. Беше удивително как яздеха наоколо на тази оскъдна светлина.
Повечето ездачи държаха пушки в ръцете. Към мен бяха насочени поне четири.
Мъжът зад мен се изкашля шумно, след това се изплю. Вдигнах глава и го изгледах втренчено.
— Миришете ми на смърт — рече мъжът.
Дочу се шепот от някои от другите ездачи, сякаш им бе дал сигнал. Конете се размърдаха заплашително. Гривите им бяха дълги, кожата им — изпъстрена с кафяви петна. Само два от тях имаха големи бели петна. Миризмата на конска пот беше тежка и остра.
— Вие сте шпиони — заяви ездачът. — Това е извън всякакво съмнение.
— Не сме шпиони — възразих високо.
— Ти си американец, и онзи също. — Той посочи към Ариел. — Той е евреин. Признайте лъжата си и ще ви е по-лесно. — Конят му отново се размърда, пристъпи агресивно напред, като че ли разбираше какво казва господарят му.
Очаквах пръстите на краката ми да бъдат смазани всеки момент.
— Аз имам пълното право да съм тук — обади се Ариел.
Край нас се разнесе тихо шумолене. Напрежението се сгъсти, сякаш можеше да се докосне.
— Нямате право да сте тук — повтори ездачът. Гласът му прозвуча наскърбено. — Това е палестинска територия. Трябва да ви застрелям всички за нарушаване на границите. — Мъжът до мен се наведе надолу и размаха юмрука си към Ариел.
Ръцете му бяха мръсни. По горната им страна личаха белези от каиш, а прашните му ръкави белееха на звездната светлина.
— Няма да го направиш — рекох.
Ако ни искаха мъртви, досега да ни бяха убили. Не, имаше причина да сме още живи.
Той се наведе към мен.
— Трябва да ви предам на приятелите ни в „Хамас“. Те винаги търсят шпиони.
Палестинецът отново се изплю. Този път върху лицето ми. Не помръднах. Той се наведе по-близо. Дъхът му смърдеше.
— Ще ви държат заключени под земята без слънце в продължение на година. После ще кажат на семействата ви да съберат един милион долара, за да бъдете освободени, или в противен случай ще започнат да изпращат части от телата ви. Харесва ли ви идеята? — Зъбите му проблеснаха.
Не отговорих. Ако ни очакваше подобна съдба, трябваше да издебна някаква възможност за бягство.
Първият час след отвличането предлагаше някои от най-добрите възможности, преди жертвата да бъде скрита и заключена.
Един от другите ездачи избърбори нещо на арабски. Мъжът над мен отговори също толкова бързо. Първият се свлече от коня си, дойде до мен, претърси ме с грубо потупване. После се премести към Ариел. Последва размяна на реплики. А след това — звук от вдигане на пушки около нас. Палестинецът продължи претърсването. След малко вдигна във въздуха пистолет и очилата за нощно виждане. Предаде ги на мъжа до мен.