— За какво ви е оръжие, ако не сте шпиони? — запита той, докато оглеждаше пистолета на Ариел.
Говореше тихо, сякаш вече бе още по-уверен в думите си.
— Аз съм служител от Израелската имиграционна служба — обясни Ариел. — Тези мъже не са израелци. И не са шпиони. — Думите му прозвучаха смело. Той нямаше представа дали в следващия момент няма да получи куршум в главата.
— Аз работя в Британската консулска служба в Египет — обади се Марк. — Нямате причина да ме задържите. Издирвам британски поданик — приятелката на този мъж. — Той посочи към мен.
— Без лъжи — викна ездачът, като ритна върха на кожения си ботуш по посока към мен. — За кое правителство работиш?
— Не работя за ничие правителство. Търся някого, както каза той. Тези мъже ми помагат. Не сме ви врагове.
Смехът, който нададе палестинецът, се разпространи като зараза сред другите ездачи. После един вик проехтя някъде отдясно. Главатарят каза нещо на ездача до себе си, след което се наведе и ме хвана за рамото.
— Как се казваш? — попита.
— Шон Раян.
— Е, господин Шон Раян, ако искаш отново да видиш дома си от тази страна на завесата на смъртта, ще тръгнеш с приятелите ми, без да създаваш проблеми.
Той обърна коня си, върна се бързо в посоката, от която бе дошъл. Около половината от ездачите го последваха. Шестима останаха. Всеки имаше пушка, насочена към нас.
— Вървете насам — заповяда женски глас с френски акцент. — Следвайте този кон.
Погледнах Марк. Той сви рамене. Отивахме с тях. Тръгнахме през камъните. Един от ездачите водеше напред. След няколко минути разбрах, че следваме пътека, виеща се през средата на долината, която ставаше по-стръмна и по-камениста.
Вървях близо до Марк.
— Мислиш ли, че трябва да се опитаме да се измъкнем? — прошепнах, когато главите ни се доближиха.
Той поклати глава.
— Не прави нищо, което ще ги накара да започнат да стрелят — отвърна той. — Иначе ще стане зле, много, много зле.
Жената ездач приближи коня си и се наведе към мен. Лицето й беше кафяво, челото — високо, очите й — тъмни и големи. Около устата си имаше тънко черно парче плат, нещо като в стил Лорънс Арабски.
— Не бъди глупав — рече тя. — Може и да не сме най-добрите стрелци, но вие сте много големи мишени, а когато слънцето изгрее, няма да можете да се скриете никъде. Ще ви намерим и ще упражним уменията си по стрелба.
— Къде ни водите? — попита Ариел. — Имаме пълно право да сме тук. Когато докладвам за това, ще имате неприятности и вие, и цялото ви село…
— Млъквай! — прекъсна го жената. — Брат ми е мъртъв. Няма да оставим това да се размине току-така. Ще дойдете с нас. — Тя се изплю на земята.
— Какво стана с него? — попитах.
— Не е ваша работа. — Тя отдалечи коня си, каза нещо на арабски на ездача пред нас. Той започна да се движи по-бързо. Трябваше да се забързаме, за да не изостанем. Тропотът на конете отекваше сред камъните, докато вървяхме.
Щом стигнахме една ниска точка в долината, ездачката пред нас се обърна надясно, при което на звездната светлина проблесна наниз от сребърни гривни. Всички бяха тънки, само едната беше поне пет сантиметра.
Сега звездите над нас светеха с почти неонова яркост. Луната се показваше иззад облаците. Огледах хоризонта. В далечината се чуваше бръмчене, което се усили, докато вървяхме. Ездачите не нарушиха хода си.
Хеликоптерът вероятно беше израелски.
Той бързо премина над нас. Без светлини. Всичко, което го издаде, беше шумът и най-накрая — една бързо движеща се сянка в небето. Представих си как ни заливат всички видове радари и инфрачервени устройства. Очаквах да обърне и пак да мине над нас, но не го направи. Прелетя над следващия хребет и изчезна, бръмчейки в далечината — толкова бързо, колкото бе дошъл.
Подминахме една гигантска, с размери на къща, купчина от натрошени бели камъни и видях накъде сме се отправили. Имаше запален огън пред някаква постройка с празни отвори на мястото на прозорците. Двата етажа на сградата бяха вдигнати срещу стръмна могила, която се издигаше още шест метра по-високо и завършваше с назъбен хребет.