Хребетът, разклонение на Юдейските планини, се извиваше в кръг около нас.
Край огъня имаше още палестинци. Една мършава жена, облечена с черен чадор, разбъркваше нещо в огромен готварски съд, поставен над огъня. Някакви деца се бяха сгушили едно в друго в сенките близо до дървена каручка.
От един триножник висеше връзка с дълги ножове. Сетих се как Алек бе обезглавен в Истанбул.
Щом се приближихме към светлината на огъня, всички разговори секнаха. Палестинците впериха погледи в нас. Сякаш във въздуха витаеше очакване нещо да се случи. Някои от мъжете не само гледаха, а сложиха ръце на оръжията си. Очевидно не бяхме добре дошли.
Жената придвижи коня си напред и скочи на земята, щом приближи огъня. Предаде юздите на едно малко момче, на не повече от осем години, облечено в тениска със Спайдърмен.
Край огъня седяха хора. Повечето бяха с качулки, като ездачите, и някои бяха приведени надве, сякаш се молеха. Други се бяха обърнали да ни гледат.
Спряхме. Имах лошо предчувствие. Тези хора не изглеждаха щастливи. Приличаха като че се приготвят за погребение.
Ездачката ме приближи. Беше малко по-ниска от мен, но не й липсваше самоувереност. Очите й проблясваха гневно, докато говореше.
— Значи твоята женичка е изчезнала, така ли?
— Да.
— Какво ще направиш, за да я намериш? — попита тя.
— Каквото е необходимо.
— Какво означава това, американецо?
— Каквото казах.
Тя се наведе по-близо до мен. Очите й бяха кървясали. Щом се приближи до лицето ми, свали парчето плат, закриващо брадичката й.
Шията и брадичката й бяха осеяни с белези от шарка, кожата й бе напукана и се лющеше чак до устните й. Страдаше от рядка кожна болест, сродна на проказата.
— Ще ме целунеш ли?
— Каквото е необходимо.
Някъде дълбоко вътре в мен се надигна вълна на погнуса и премина през цялото ми тяло. Направих всичко възможно да запазя невъзмутимо изражение. Не бях сигурен дали съм успял.
Тя се наведе по-близо. Дъхът й миришеше на вкиснато.
— Ще разберем лъжите ти — закани се. — А после ти ще разбереш какво правим с шпионите и хората, които ни оскърбяват.
Ездачката прокара пръст през гърлото си, разтърквайки силно люспестата си кожа, докато тя стана лилава и ронлива.
Парченце от нея се откъсна и отдолу лилавата кожа потъмня, сякаш всеки момент щеше да прокърви…
56
Изабел се ослуша. Трополенето бе стихнало в далечината. Единственият звук, който чуваше, беше собственото й дишане.
И то сякаш се усилваше.
Тя не знаеше дали всичко става все по-шумно заради дългия й престой тук долу, в мрака, или гърленото й хриптене е признак за непреодолимата й жажда, която мъчеше и тялото, и съзнанието й.
Преди няколко часа бе уринирала в шепите си и въпреки ужасния й кисел вкус, жадно пое течността с напуканите си устни. Но сега гърлото й гореше от сухота и от ужасния вкус на собствената й урина. Искаше й се да повърне…
Къде, по дяволите, беше Шон?
Къде, по дяволите, беше онова копеле, причинило мъките й?
Тя отправи още една молитва. Съзнаваше колко е нелогично да се надява на завръщането на своя мъчител, който се бе отнесъл с нея толкова жестоко, но сега той беше единственият й спасител.
Кой друг щеше да я освободи? Шон бе далеч в Йерусалим. Нямаше начин да разбере къде беше затворена тя. А не можеше да разчита на случайността.
После го чу.
Леко съскане, стотици хиляди крака, търкащи се едно в друго. Тя чу как шумоленето се усили и утихна, сякаш се водеше разговор.
Изабел се присегна за камък, с който да ги прогони. Вдигна най-големия и го задържа като меч в ръцете си. Тогава й хрумна една идея…
Да, тъкмо това щеше да направи.
По-добре щеше да е да умре, отколкото да бъде изядена жива…
57
— Не съм шпионин и не съм обиждал никого. — Наврях лицето си в нейното. Нямаше да се оставя да ме заплашват.
— Невинен си като девствен сняг. Нали така му викате?
— За какво сме ви притрябвали? — Нямаше да си правя труда да я поправям.
Тя удари главата си с ръка, а после силно стовари кокалчетата си отстрани на черепа си, все едно почукваше на дърво. Гривните й задрънчаха и заблестяха.