— Мислите, че всички сме тъпаци. Брат ми беше прав.
Жената се наведе напред, насочи мръсния си пръст в лицето ми.
— Ти си западняк, който се е размекнал от твърде дълго седене. Краката ти са омекнали, както и мозъкът ти, и останалата част от теб. — Тя ме сръга с пръста си в гърдите.
Замахнах бързо и хванах ръката й, докато я отдръпваше. Задържах я, стискайки я леко.
— Губиш си времето, като ме обиждаш. Убий ме, ако това е планът ти, обаче не съм шпионин. — Избутах ръката й, пуснах я.
Изражението й се вкамени.
— Аллах няма да спаси такива като теб. — Тя изломоти бързо и високо нещо на арабски, извърна се от мен, вдигна ръце като за молитва, след което започна да вие. Гривните й проблясваха на кехлибарената светлина от огъня.
Бях на хиляди километри от комфортния си свят. Помежду ни съществуваше културна пропаст от стотици традиции и ревностни вярвания.
Огледах се, видях, че другите палестинци са се втренчили в нас. Изглеждаха така, сякаш се мъчеха да решат дали да ни убият…
В израженията им личеше и някакво друго напрежение — все едно бягаха от нещо.
— Не й обръщай внимание — обади се Ариел на висок глас.
Извърнах се. С Марк бяха точно зад мен. И двамата изглеждаха бледи на лунната светлина.
Жената посочи към Ариел.
— А ти, Ibn il-Homaar, син на магаре — рече тя, — обзалагам се, че когато майка ти е остаряла, си я дал на непознати да се грижат за нея.
— Мери си приказките! — отвърна той и на свой ред я посочи. Пръстът му трепереше.
Тя се засмя.
Един глас извика нещо на арабски.
Обърнах се. Беше Зина.
Тя вървеше към огъня. Около шията й имаше черен шал, който бе плътно увит и около главата й, но слабата й фигура и лице не можеха да се сбъркат. До нея крачеха двама мъже с пушки в ръцете си. Не бях сигурен дали са нейни охранители или похитители.
— Добре дошла на купона — приветства я Марк.
— Коя е приятелката ви?
Жената, която ни бе довела тук, изкрещя нещо на арабски.
Десет пушки се вдигнаха, готови за стрелба. Някои изглеждаха много стари, но други бяха достатъчно модерни, за да ни видят сметката.
— Без резки движения — предупреди Зина.
После заговори тихо към жената на арабски. След малко се обърна към мъжете, насочили оръжията си срещу нас. Вдигна ръцете си, за да покаже, че са празни. Пушките бяха свалени.
Възцари се тишина.
Ездачката с кожната болест махна с ръка, сякаш гонеше муха, и изрече нещо на арабски, което прозвуча като ругатня. Изплю се на земята, обърна се и се отдалечи.
— Да седнем край огъня да се постоплим — предложи Зина.
— Какво правиш тук, по дяволите? — попитах.
— Търсех вас, докато приятелите ви не ме откриха.
Беше студено и нощният въздух бе неподвижен. Докато вървяхме, ни бе топло, но сега усетих студа.
Отидохме до огъня. Настаних се близо до Зина. Марк седна от другата й страна, а Ариел до него. Вдигнах ръце да ги сгрея на топлината. Огънят пламтеше в оранжево-червено, беше стъкнат от по-дебели клони и сухи съчки. Близо до него въздухът се изпълваше с миризма на горящ бор. Димът се издигаше бавно на тънка струйка нагоре към звездите.
— Забави се — отбеляза Марк, като седна.
Зина вдигна рамене.
Жената, която се грижеше за съда, висящ над огъня, застана малко назад и ни загледа с подозрение.
— Какво им има на тези хора? — попитах. — Защо ни доведоха тук?
Зина се наведе към мен.
— Наричат това място Долината на злото око. — Тя посочи с ръка наоколо. — Разправят, че всичко тук е прокълнато.
— Каза ли им, че търся Изабел?
— Обясних им, че съм ви преводачка, че се отнасяте с мен като с куче и че ви мразя всички. — Тя се изплю в огъня, обърна се към мен и се усмихна. Зъбите й бяха много бели. Единият от тях беше със златна коронка.
— Не вярват изобщо на историята ви — продължи Зина.
— А те защо скитат наоколо посред нощ? — попитах.
— И те търсят някого, като нас.
— Кого?
— Някакъв роб на злото.
— Те ли ти го казаха? — попитах.
Тя се обърна към мен:
— Аз съм им сестра. Говоря техния език. Защо да не ми се доверят?
— Как можем да се измъкнем оттук? — рекох. — Трябва да намеря Изабел.
Очите ни се срещнаха. Тя се наведе напред и прошепна: