Силно въодушевление и облекчение премина през треперещото ми тяло.
— Имаше ли други в групата ви? — повтаряше някаква жена непрекъснато. Тя беше израелка от военния отряд, облечена изцяло в черно. Беше привлекателна, с къдрава черна коса и лъскава кафява кожа.
Къде беше Изабел?
— Имаше ли други в групата ви?
Не разбирах какво казва. Бях жив. Отново имах бъдеще. Бях измамил смъртта.
След секунди ме изправиха, свалиха тлеещите ми дрехи и ме облякоха в тъмносин гащеризон, направен от странен еластичен найлон. Усещах го, сякаш беше покрит с мазен крем отвътре, но ми бе все едно, защото охлаждаше кожата ми като вода.
— Легни — извика някой. Наведох се, залитнах, седнах до една носилка, обзет от тръпки, които минаха през мен като електричество.
— Имаше ли друг с вас?
Най-накрая разбрах.
— Изабел. Тя все още е някъде там.
Посочих към каменистата долина.
Опитах се да стана, но отново потръпнах. Седнах. Щях пак да опитам, щом ми минеше. Хеликоптерът бе наблизо. Перките му бавно се въртяха и караха близките храсталаци да се полюшват.
— Къде? — попита тя, коленичила до мен.
Обзе ме огромен прилив на надежда.
— Как ме открихте?
Тя вдигна поглед. Имаше още един израелец, който изглеждаше като полицай.
Носеше фуражка с червена значка. Върху пагоните му имаше бледосини ленти. Лицето му изглеждаше повехнало от слънцето.
Той се вторачи в мен.
— Разузнавателният ни екип търсеше групата ви. Забелязаха огъня.
Ариел сигурно бе предупредил шефовете си къде отива. За повечето старши израелски полицаи беше истински ужас, че ще бъдат отговорни за отвличането на някой от войниците им.
— Видяхте ли някого? — попитах.
— Имаше един мъж, когато започнахме спускането, но вече бе изчезнал, щом те издърпахме от огъня — отвърна той.
Копелето бе избягало.
— Знаеш ли къде е приятелката ти? — Израелката се наведе към мен. Гласът й звучеше раздразнено, сякаш ме бе питала многократно и не бях отговорил.
Оттласнах се с една ръка, за да се изправя. Почти бях станал на крака, когато тя се намеси:
— Сядай. Отиваш в болница, за да те превържат…
— Добре съм. Просто съм покрит със сажди, това е всичко. — Изтърках малко от тях от ръцете си. Бяха полепнали упорито. Чувствах кожата си болезнена, но парещата болка бе заменена от притъпено пулсиране, което бе направо за предпочитане пред адските мъки преди малко.
— Знам къде е тя, но не мога да ви обясня… — поклатих глава.
Тя вдигна рамене.
— Тогава ни покажи. На картата.
— Не, не. Идвам с вас. — Не спирах да поклащам глава. — Не бива да се допускат грешки. Не ми пука какво ще стане с мен. Разбирате ли? — Посочих я с пръст.
Болката в ръцете ми бе значителна, но можех да свия напълно пръстите си в юмрук и кожата ми не бе наранена.
Устните ми бяха изпръхнали, лицето ми гореше. Премигнах с очи. Нямаше да се оставя да ме изнесат на носилка. Бях жив, но нямах представа какво се случва с Изабел. Това копеле можеше да й стори всичко.
Тя поклати глава с раздразнение.
— От време на време сме имали работа с хора в твоето състояние. Ще се изненадам, ако издържиш и час. — Тя извади сребристо бурканче с някакъв мехлем от една кесия на колана си, изгреба отвътре солидно количество и го задържа. — Втрий това в ръцете и китките си. Ако можеш да го направиш, ще изкараш така известно време.
Първото усещане, когато сложих мехлема, беше на ледена топлина, а после ужасна болка се разнесе нагоре по ръцете ми, щом го втрих. Костваше ми много да запазя спокойно изражение.
— Открихте ли други оцелели? — Все още таях малка надежда, че Марк, Ариел или Зина може да са оцелели…
— Една палестинка и една африканка са живи, но ранени. Колегите ми се грижат за тях. Петима души са мъртви.
Преглътнах. В устата ми се бе насъбрала противна слюнка от сажди.
— Готов съм. — Не беше време за сантименти.
— Ще ни покажеш ли къде е приятелката ти?
— Да, веднага…
Тя кимна към по-възрастния полицай, който стоеше до нас. Той погледна часовника си, направи някакъв знак. Тя ме посочи с пръст.
— Сега ме чуй. Ще направим всичко възможно да намерим приятелката ти. Но ако срещнем местна съпротива, ще трябва да се оттеглим. А ти ще дойдеш с нас, разбра ли?