Непогрешимият шум от зареждане на оръжие отекна слабо във въздуха.
Той беше наблизо.
Дръпнах ръката си от храстите, но не можах да я освободя. Бодлите ме дращеха. Кожата ми се разкъса, докато измъквах дланта си. Костваше ми голямо усилие да не издам звук. Очите ми бяха присвити заради изливащия се порой. Усещах миризмата на влажна пръст, чувствах как водата се стича по врата ми. Дъждът шибаше раменете ми, заливаше долината.
Обзе ме безгрижие, сякаш ми бе все едно дали ще бъда застрелян.
Мускулите ме боляха. Гърлото ми бе стегнато. Усетих, че ще се разкашлям. Нещо в гърдите ме дразнеше.
Тогава нов изстрел разцепи въздуха.
Мъжът стреляше по нещо! Куршумът иззвънтя от една скала в далечината.
Бавно извърнах глава. Негодникът беше зад една скала, на около два метра вляво от мен. Различих сянката му. Трябваше да е той. И тогава сянката му се размърда…
Луната отново се показваше в един процеп между облаците.
Щеше да ме види.
Имах секунда, за да реша какво да правя. Не бях в добра позиция, от която да предприема атака. А знаех колко е силен той.
Нямаше да съм в състояние да го надвия лесно.
Протегнах ръката си болезнено бавно и напипах най-големия камък, докато дъждът се изливаше над мен. Стиснах го като нож и внимателно се запридвижвах напред.
Една стъпка. Още една.
Мускулите ме боляха.
Сянката му се намираше точно зад един нисък храст.
Скочих като котка към него, покривайки трите крачки помежду ни в един изпълнен с адреналин миг.
Ударих го с цялата си сила по главата.
Мъжът изстена, но се извъртя към мен, сякаш бе чул приближаването ми. Нещо метално се стовари в бузата ми.
Замахнах отново с камъка, но той успя да отскочи.
Тогава пистолетът му гръмна.
Парещ вятър профуча покрай ръката ми. Вкопчихме се яростно един в друг. Не знаех от коя страна съм го хванал. Ръцете му се размахваха диво. Тялото му се тресеше. Един вцепеняващ удар уцели главата ми отстрани. Видях звездички, жълти и оранжеви, но не го пуснах.
После чух глас. Сякаш идеше от рая.
— Помощ, помощ, аз съм тук долу! — Беше гласът на Изабел…
Тя беше жива! Хватката ми бързо се стегна около мъжа.
Претърколихме се, вкопчени яростно един в друг. Телата ни се гърчеха по земята, по някаква скала.
И тогава краката ми се озоваха във въздуха. Бях хлътнал в някаква дупка под мен.
Разтърсващ удар уцели главата ми отстрани. Зрението ми се замъгли. Устата ми се изпълни с прах…
Извих се и сграбчих мъжа. В същия момент остра болка замъгли съзнанието ми.
Той пак понечи да ме удари. Краката ми провиснаха в дупката. Усетих, че опитва да ме изблъска в нея. Подхлъзнах се. Той извика победоносно.
— Аз съм тук, в пещерата! — чух гласа на Изабел.
Отскочих назад с всички сили, като го дръпнах рязко към мен.
Опрях нозе в ръбовете на дупката. Нямах представа колко е дълбока, но не ме интересуваше. Трябваше да го издърпам вътре, дори това да убиеше и двама ни.
Паднахме назад и полетяхме надолу към тъмнината, боричкайки се бясно. После се ударихме в нещо, под сипещ се над нас прахоляк.
Облак от песъчинки замъгли зрението ми. Лежах непохватно на една страна, а нещо остро дращеше кожата ми.
Намирах се върху счупена решетка от пръчки. Не, не бяха пръчки, а кости. С ужас осъзнах, че се бях стоварил върху купчина от пищяли, бедрени кости, черепи…
Около мен имаше дебели парчета от нещо, приличащо на твърда кора, което бе сложено върху костите.
— Шон, Шон! — извика Изабел. — Ставай!
Надигнах се и хванах една от пръчките. Беше дебела гладка кост, изпъкнала в края. Чух как мъжът пред мен изпъшка. Видях как помъчи да се изправи.
Изабел бе държана в дупка, пълна с кости.
Затова ли местните араби не бяха претърсили тези пещери? Непозволени места ли бяха за тях?
Виеше ми се свят. Пронизваше ме болка. Бледата лунна светлина нахлуваше заедно с дъжда.
— Внимавай! — извика Изабел.
Мъжът размаха нещо, сякаш искаше да разчисти пътека помежду ни. Направих крачка към него и краката ми захрущяха по купчината от кости.
Видях лицето на Изабел, беше бледо като лист хартия, огряно слабо от лунната светлина, която прозираше през дъжда.