Изабел светкавично скочи и се блъсна в него, щом той се обърна. За секунда си помислих, че мъжът ще се задържи на краката си, но после, като повалено дърво, той залитна към мен.
Вдигнах високо дебелия край на костта, която държах. Не беше кой знае какво оръжие, но щеше да свърши работа. Щом той приближи до мен, размахвайки ръце в опит да се защити, забих костта в черепа му. Стоварих я с цялата ми останала енергия.
Тялото му подскочи. Отново замахнах и го ударих. Костта в ръката ми се счупи, раздробявайки се на остри парченца.
Той падна, потръпвайки. Спазмите караха тялото му да се гърчи сред прахоляка и купчината от бледи кости.
Дишах на пресекулки, виеше ми се свят, едва се държах на нозете си.
И тогава ме обзе еуфоричен прилив на облекчение. Треперех целия от усилието, което вложих в схватката. Тялото ми се тресеше…
Бяхме победили.
Копелето беше мъртво.
А Изабел беше жива!
Прегърнах я.
Погледнах към тялото му, но то не помръдваше. Затворих очи за миг.
После дочух тихо хрущене. Избутах Изабел встрани.
Той ни връхлиташе с назъбено парче череп в ръката си. Замахна към лицето ми. Аз приклекнах.
Парчето изсвистя, видях края му да проблясва на сантиметър от окото ми.
Мъжът виеше като ранен вълк, като изпитващо болка животно, готвещо се за скок…
От очите му се стичаше кръв. Лицето му беше окървавено. Беше отворил уста, подутите му устни потръпваха.
Пристъпих бързо напред и забих юмрук в челото му. По ръката ми премина пронизваща болка.
— Довърши го, Шон! — извика Изабел.
Струя кръв запръска към мен. Устата му се отвори, зъбите му блеснаха свирепо, сякаш искаше да ме заръфа. Замахнах отново и стоварих юмрука си в носа му. Той се олюля като отсечен дъб и се строполи назад върху костите. Гледах как кръвта избликна по лицето му. Този път нямаше да се изправи…
Отгоре долетя вик на арабски. Вдигнах очи. На светлината на звездите видях арабска кърпа за глава. Последва още един вик.
Помахах им.
Изабел вече ме прегръщаше, все по-силно. Вълни от пулсираща болка заливаха изтерзаното ми тяло. Едва се държах на краката си. Тя се беше вкопчила в мен, сякаш не искаше никога да ме пусне.
Не говорехме.
Лунната светлина се процеждаше в пещерата.
Виждах омаломощеното тяло на Сюзън Хънтър да лежи проснато на скалистия под.
Отново се надвесих над мъжа. Той не проявяваше признаци на живот. Главата му бе извъртяна под странен ъгъл, оцъклените му очи се взираха нагоре към небето. По лицето му пълзеше голям паяк, който се спря при отвореното му кърваво око. Мъжът не мигна.
— Сюзън жива ли е? — попитах тихо.
— Да, но мисля, че е в безсъзнание… Може ли да извикаме линейка за нея?
— Веднага щом се измъкнем оттук.
— Да оставим това копеле на скорпионите — каза тя.
През дупката спуснаха въже. Арабинът отгоре ни показа с жестове как да вържем въжето около нас.
Тялото ми все още трепереше.
Огледах се. Дъждът отслабваше. Исках да излезем навън. Дупката в тавана на пещерата изглеждаше като зеница на око.
Във въздуха се носеше гъст прах. Зловещите кости до нас изглеждаха странно, на места твърде гъсто преплетени, причудливо подредени едни в други, сякаш някой зъл артист, обсебен от смъртта, ги бе подготвил за изложба. По тях пълзяха големи паяци…
Първо издърпаха Изабел. После изтеглиха горе доктор Хънтър. Тя през цялото време остана в безсъзнание. Болката в главата ми пулсираше, сякаш щеше да изригне.
Не знам дали ми се привидя, но под лунната светлина сякаш главата на мъжа се помръдна. Беше ли се събудил?
После видях скорпионите върху лицето му. Сигурно бяха около дванадесет. Извиваха опашки, пълзяха… А после главата му пак се помръдна, сякаш той се опитваше да ги изгони…
Но те си останаха там. След малко видях още скорпиони, пълзящи нагоре към лицето му.
Подобаващ край за един изверг…
Палестинците, които ни бяха изтеглили горе, изнасяха доктор Хънтър. Чух викове. Звучеше като караница, която някой водеше по телефона. Тогава в далечината видях светлините на бавно приближаващ автомобил.
Изабел беше до мен. След малко двамата се озовахме до колата на Ариел и зачакахме. Тя бе заключена. Нямаше начин да влезем вътре.
Дъждът се сипеше над нас.