Поех Изабел в ръцете си. Треперех. Тя също потръпваше…
Всичко беше свършило.
И двамата бяхме живи…
64
Шефът на местния клан пристигна след няколко минути в петнадесетгодишен кално кафяв мерцедес 220. Той бе огромен мъж, който носеше червена куфия и напрашен костюм. Когато излезе от колата си, доби подозрително изражение, но бързо го промени, щом видя доктор Хънтър да лежи наблизо. От дъжда я пазеше с якето си един от палестинците, който я бе носил дотук.
После помаха на шофьора си да обърне автомобила им.
— Имаме хубава болница във Витлеем — извика той, като дойде при нас. — Но пътят е блокиран заради наглата въздушна атака на ционистите. — Мъжът посочи към небето.
После сложи ръка на рамото на Изабел.
— Шофьорът ми ще ви закара до болницата в Йерусалим.
Той се обърна към мен:
— А вие ще ми разкажете всичко, което се е случило тук — сръчка ме с пръст в гърдите.
Фактът, че се държах за главата на мястото, където бях удрян многократно, явно не го вълнуваше.
— Отивам с тях — заявих.
Не исках да ме разделят и за момент от Изабел.
Двама палестинци, които стояха наблизо, вдигнаха пушките си веднага щом посочих към мъжа с червената куфия. Но той им махна да свалят оръжията си и пристъпи към мен, след което насочи пръста си към лицето ми.
— Шофьорът ми лесно може да премине през пунктовете с две ранени жени. А ти ще останеш да обясниш какво е ставало тук, в долината ни… Освен ако не смяташ, че всичките ти ранени приятели трябва да бъдат забавени, докато властите приключат с теб? — Той ме погледна въпросително.
Мъжете зад него бяха свалили оръжията си, но все още ги държаха в ръцете си.
Ако така Изабел и Сюзън щяха да стигнат по-бързо до болницата, трябваше да се съглася.
— Добре. Но ще те държа лично отговорен да бъдат закарани бързо — извиках гневно аз.
— Шон, ела при нас колкото се може по-скоро. — Изабел стисна ръката ми, сякаш не искаше да се отдели от мен.
Прегърнахме се, докато вкарваха Сюзън в колата. Това беше най-дългата прегръдка, която някога съм изпитвал. Прошепнах й тежката новина, че Марк е мъртъв. Тя ме стисна още по-силно, но не каза нищо. Прегръдката ни бе прекъсната от шофьора, който ме потупа по рамото.
— Трябва да тръгваме. Приятелката ви е ранена… — съобщи той с акцент, който прозвуча отчасти като френски. Лицето му имаше умоляващо изражение.
Пуснах Изабел от прегръдката си…
Щом колата се отдалечи в дъжда, моят приятел с червената куфия заяви:
— Покажи ми тази пещера.
Върнах се с него обратно до дупката. Сега вече имаше малко повече светлина и забелязах, че дупката се намира в кръгла вдлъбнатина и че около нея има камъни, достатъчно големи, за да се преместят върху отвора и да го запушат.
Посочих надолу, откъдето още се вдигаше прахоляк. Не исках повече да гледам. Той изръмжа, като надникна вътре.
— Този е мъжът, който уби хората ви — рекох.
— Тялото му ще трябва да бъде проверено от полицията — осведоми ме той. — Ако никой не прояви претенции към него, ще го хвърлим обратно тук и ще покрием дупката. Злите духове трябва да останат погребани. Тази долина е виждала много неща преди. — Той махна към стръмните планини около нас. — Хълмът ей там се нарича Равендже, а онзи дългият се казва Жалоус. — Посочи към назъбения хребет, който ни заобикаляше. — Тази долина е прокълната. Тук живеят зли духове. От онези, които убиват за удоволствие. Никой не идва тук, освен ако не му се налага.
— Онзи мъж убиваше хора, все едно ги принася в жертва — обясних.
Чудех се как е станал толкова жесток… Дали го правеше за отмъщение на света, който се бе отнесъл лошо с него, или просто тук се бе задействало някакво древно истинско зло?
— Ибрахим33 се опита да спре човешките жертвоприношения, когато пощади сина си — каза той. — Да се надяваме, че повече няма да има такива. — След това се обърна към хората си и заговори на арабски.
Дъждът бе спрял. Върнахме се обратно там, където бе паркирана колата на Ариел. Още един автомобил беше пристигнал. Беше една ръждивочервена мазда. Седнахме вътре, а през това време слънцето изгря. Той ме разпитва поне един час, след което се появиха други коли, включително една разнебитена на вид линейка и един джип с трима палестински полицаи в тъмносини униформи. Когато те пристигнаха, той излезе и тогава в колата седна един полицай, на когото трябваше да разкажа отново цялата история.