Щом приключих с разказите, ми се струваше, че главата ми всеки момент ще се пръсне. И по тялото ми се разнасяше пулсираща болка. Сякаш всяка става и всеки мускул се бяха напрегнали до пределната си точка, толкова много ме болеше навсякъде.
Казах им кой е бил Марк, кой е бил Ариел, защо сме били в долината. И му разказах какво бе сторил злият престъпник в Йерусалим, както и тук. Но те през повечето време разпитваха за ролята на Ариел и какво са направили израелските командоси.
Останах с впечатлението, че най-важното, което искаха да знаят, е дали израелците са убили някого.
Не можех да им помогна по този въпрос. По време на целия разпит спомените за случилото се през последните няколко часа изникваха непрекъснато в съзнанието ми. Виждах пълзящите скорпиони, гибелта на Ариел, опръсканото му яке с кръвта на Марк, А образите на пламъци и дим от огъня, в който за малко да бъда изпепелен, се въртяха като филм на ужаса пред очите ми…
На моменти думите ми бяха объркани, а отговорите ми ми звучаха нереално. Сякаш не бе възможно тези неща, които разказвах, да са се случили.
Заради болката усещах ръцете и краката си като чужди. В един момент, докато отговарях на друг въпрос, започнах да си мисля, че смъртта на Ариел и Марк е била по моя вина. Ако не бях дошъл тук, те все още щяха да са живи.
Но не аз ги бях убил.
Ако не бяхме дошли в Израел, планът на убиеца да обвини палестинците за опожаряването на църквата на Божи гроб можеше и да успее.
Най-накрая ми казаха, че съм свободен да си вървя. Ръкувах се с всички палестинци. После ме настаниха в разнебитената линейка. От начина, по който полицаите разговаряха с мен, предположих, че двамата мъже, които се бяха промъкнали след стрелбата и ни бяха издърпали от дупката, са им казали какво са видели. И са потвърдили, че съм действал при самозащита, че съм търсил Изабел, за да я спася…
Пътуването до израелския военен контролен пункт по пътя към Йерусалим несъмнено беше най-неприятното нещо в живота ми. Главата ми пулсираше от пареща болка. Медикът в линейката ми би инжекция, някакво болкоуспокояващо, което обаче не ми подейства. За щастие, израелците ни пуснаха да минем без много въпроси. Един войник погледна отзад и когато ме видя, ни махна да продължим. Докато затваряха задната врата на линейката, забелязах един палестинец със свалени панталони и вдигната риза, който показваше, че не носи колан с експлозиви.
Изабел се намираше в спешното отделение. Беше същата болница, където бях предната вечер, но целият персонал бе различен.
Веднага щом видях да се освобождава леглото до Изабел, поисках да ме преместят на него. Имахме възможност да поговорим.
Сюзън бе отведена за операция.
През следващите няколко минути благодарях на бог, че Изабел е жива. Цялото й тяло беше наранено, той я бе удрял, когато се бе съпротивлявала…
Изабел гледаше втренчено в пространството през голяма част от времето, но седеше изправена в леглото, макар да изглеждаше много отнесена. Сякаш мислите й витаеха някъде другаде. Започнах да говоря тихо, разказвайки й всичко, което бяхме направили, за да я открием, всичко, което се бе случило. След малко тя се обърна към мен и протегна ръката си.
Аз се надигнах от леглото и също протегнах моята. Пръстите ни се докоснаха. Почувствах топлината й.
— От нас излезе добър отбор — отбеляза тя и се усмихна, докато се гледахме в очите. — Вече се обадих във Външно министерство. Скоро ще пратят някого.
Но тя грешеше. Измина цял час, преди да пристигнат. Разказахме им подробно какво се бе случило.
Една сестра дойде да ме отведе за рентген, а когато се върнах, те ме чакаха. След двадесет минути, след като един лекар прегледа рентгеновата ми снимка и ми каза, че съм изкарал късмет и имам само контузии, по-възрастният мъж от служителите на Британското посолство ме попита дали бих свикал пресконференция в хотел „Цар Давид“ на следващия ден.
Съгласих се. Очевидно израелските медии и други западни журналисти обвиняваха палестинска терористична група за пожара, а също така и египтяните, че са осигурили материалите за осъществяването на нападението.
След като ни задържаха за една нощ в болницата за наблюдение, взехме такси до хотела. Много се учудих, че не поискаха да задържат Изабел за по-дълго. Но тя ясно им даде да се разбере, че ще напусне болницата възможно най-скоро. Беше отслабнала, имаше синини и ожулвания и лекарят я бе предупредил, че психологическите ефекти от отвличането й ще траят доста по-дълго от физическите, но нищо от това не изглеждаше да я тревожи. Накрая я посъветваха да отиде на преглед при терапевт в Лондон.