Нямам представа дали е било планирано координирано нападение над Израел, за да се позволи на някого в египетската армия впоследствие да вземе властта, каквито слухове се носеха, но със сигурност беше възможно. По-късно прочетох, че са били проведени разследвания в колебанията на цените на акциите преди този уикенд, и се зачудих кой ли друг е замесен в схемите на онова копеле и дали е спечелил от тях. Не знам дали нещо от случилото се е довело до добро, но се съмнявам да е така.
Излетяхме за Лондон рано вечерта в понеделник.
Две сутрини по-късно, когато Изабел започна да посещава сеанси за лечение на посттравматичен стрес, отидох с нея. Докато чакахме в празна, чисто бяла чакалня, Изабел се обърна към мен със сериозно изражение.
— Лекарят в Йерусалим ме предупреди, че е възможно да нямам деца заради това, което съм преживяла — рече тя.
Премигнах от изненада. Чувствах се празен, сякаш нещо бе отнето от мен. Знаех, че е била удряна жестоко, че липсата на храна и вода я е травмирала, но не осъзнавах колко сериозни може да са последствията от преживяното.
Тогава изведнъж си спомних, че в началото на пътуването ни тя бе обещала да ми каже нещо, когато се върнем в Лондон. Попитах я какво е било. Ако си мислех, че това ще отклони темата на разговора, грешах.
— Щях да ти кажа, че искам да имаме дете — отвърна бързо тя. — За първи път в живота си наистина изпитах такова желание. Почувствах много силен порив. — Вратата на стаята се отвори и един лекар й помаха. Изабел тръгна с наведена глава. Сигурен съм, че я чух да плаче. Поех след нея, но тя се обърна, протегна ръка и кимна.
Чаках я час и половина да се върне. Прибрахме се у дома в мълчание.
Убийството на Марк също й се бе отразило тежко. Тя смяташе, че носи вина за смъртта му. През следващите няколко дни разговаряхме за всичко това.
— Преждевременната смърт на някой любим човек е ужасна загуба — казах й, докато закусвахме една сутрин.
— Животът не е толкова лесен като в романите — отвърна тя.
Не бяха добри дни.
На следващата седмица разбрах, че Зина е била изписана от болницата. Бързо се бе възстановила. Приятел на Марк ни навести да ни съобщи за погребението му. Обясни, че Ариел вече бил погребан. Казваше се Хенри Моулъм и изглежда, знаеше доста за случилото се с нас.
Той не говори много, но въпросите му бяха интересни. Попита ни какво сме разбрали за символа в книгата. Разказах му, че съм го открил в Кайро. Предполагах, че е важен, но все още не знаем какво означава.
Попита ме дали в Кайро съм научил нещо за употребата му при погребения.
Отговорих му отрицателно.
Погребението на Марк се състоя в Мейдънхед. Не отидохме до гроба — някои от роднините му не ни гледаха с добро око, а и Изабел не искаше да се изкушава да им обяснява как той се бе отнасял с нея.
Той беше герой, загинал за страната си — това бе всичко, което каза тя, когато ни попитаха какво се е случило. Изабел направи изявление, че е била посъветвана от Външно министерство да не издава подробности от работата му.
Но аз нямах никакъв проблем да призная, че Марк е изиграл важна роля в спасяването на доктор Сюзън Хънтър. Той го заслужаваше.
Доктор Хънтър бе лошо ранена. Бяхме я посетили в болницата в Израел, но тогава тя беше в кома и ние се обаждахме до болницата всеки ден от Лондон, докато не дойде в съзнание.
Вероятно щеше да възвърне зрението си, въпреки че очите й бяха претърпели сериозни изгаряния, но тази добра новина се потвърди чак след две седмици. Седмица по-късно ние я посетихме в болницата в Челси, където бе прехвърлена.
Изабел й подари шоколадови бонбони, които й бяхме купили, и поговорихме общи приказки няколко минути. Сюзън седеше изправена и изглеждаше добре. Когато разговорът замря, я попитах какво е станало с превода и анализа на ръкописа, който бяхме открили в Истанбул.
— Предадох този проект на един колега — отвърна тя, видимо разочарована. — Не успях да го задържа. Има натиск работата да се свърши. Но все пак ще бъда съветник на екипа, който поема задачата.
Изабел се размърда в стола си, сякаш й беше неудобен, и заяви:
— Казах на Шон всичко, което обсъдихме в онази ужасна дупка в Юдейските планини. Но не мисля, че той повярва… — Тя ми се усмихна. — Можеш ли да повториш онова, което каза на мен?
Доктор Хънтър отговори, без да ме погледне: