— Много съвестно от ваша страна.
— Грижим се за клиентите си — изтъкна тя. — Имате ли нещо против да ви задам няколко въпроса?
Съгласих се, след като служителката ме уведоми, че в противен случай може да ограничат телефонната ми услуга. Попита ме за датата ми на раждане и всички други обичайни въпроси, които се задават в такива случаи. Обърнах се настрана от масата и снижих глас, докато отговарях.
Когато приключих, Изабел и Шимон бяха потънали в дълбок разговор за Лондон.
— Видяхте ли се с доктор Хънтър, когато тя беше тук? — намесих се безцеремонно аз.
— Не, не съм я виждал — поклати глава той.
— Чухте ли за случилото се с Макс Кайзер?
— Да, чух. Беше ужасно. — Той ме погледна в очите. — Трябва да внимавате, господин Раян. Живеем в страшни времена.
— Защо някой ще иска да извърши подобно убийство?
Маркус докосна замислено брадичката си.
— На някои хора им прави удоволствие да са зли. — Той разпери дланите си върху масата, сякаш я натискаше надолу. — Моля се да хванат терористите, които са го извършили. Неговата смърт ли разследвате?
Изабел се намеси:
— Кайзер може да се е срещал със Сюзън Хънтър. Търсим нея. Ако разберем къде е работел, може да попаднем и на нейните следи.
— Той се занимаваше с някакви разкопки, само това знам. Потърси ме да му дам сведения, но никой не ми каза къде точно са разкопките. Макс си живееше в свой собствен затворен свят — отвърна Шимон.
— Това е вярно — рекох. — Все пак в кой район са разкопките?
— Някъде в Йерусалим. — Той вдигна рамене. — Съжалявам, не съм особено полезен.
Тали се включи в разговора:
— Сигурна съм, че ще намерите доктор Хънтър. Разговаряхте ли с полицията?
— Още не, но ще го направим — обещах. Обърнах се отново към Шимон: — Защо не дойдохте на срещата на обяд?
Той заговори бавно:
— Получихме бомбена заплаха в апартамента ми. Напоследък се навъдиха всякакви идиоти. Полицията не ми позволи да изкарам колата си. Отначало казаха, че мога. После си промениха решението.
Той сложи ръка на челото си и го потърка.
— Някои хора ме побъркват. А аз съм зает човек… — Продължи с въздишка. — Но трябва да го приема. Всичко е в името на сигурността. — Маркус доближи длани и сведе глава, все едно се молеше. После вдигна очи към мен. — В коя област са познанията ви?
— Дигитален анализ, разпознаване на образи. Помогнах за основаването на Института за приложни изследвания. Разполагаме с екипи за изследвания в различни области. Ние сме академици, които искат съвременните научни методи да се използват за практически цели, и то колкото се може по-скоро.
Той прояви интерес:
— О, това е хубаво… Мисля, че съм чувал за вас. Сигурно ще ви допадне това, върху което работя. Вероятно сме по-напред даже и от великия Оксфордски университет. — На лицето му се изписа една от онези усмивки, които съм виждал да използват академиците, когато си мислеха, че може да са открили нещо интересно. Или поне по-интересно от онова, върху което работеха другите.
— Какъв е проектът? — попитах.
— Още не е публикуван, така че не мога да ви кажа. — Усмивката му стана загадъчна. — Но ще ви изпратя статията, когато излезе.
— В коя област е? — Изабел кокетно беше наклонила глава на една страна.
— Става въпрос за употребата на лазери за манипулиране на молекули, клетки и тъкани. Нарича се биомедицинска оптика. Това е цяла нова наука. Още през 2011 година започнахме да издаваме собствено списание — с гордост заяви той.
Явно беше дошъл моментът да си премерим постиженията. Бързо се намесих в разговора:
— Двама от нашите учени тази година публикуваха научни материали в това списание. Ние сме единственият изследователски институт в света, който досега е публикувал две статии в него.
Забелязах как лицето му поруменя.
— Тогава трябва да видите какво правим. Ние сме преди всички. — Той ме смушка с пръст.
Сервитьорът дойде до масата. Шимон си поръча кафе. Ние вече бяхме изяли порциите си дюнер, които се оказаха вкусни, сочни, пикантни.
Изабел заговори колко интересен е Йерусалим. Тали даде няколко препоръки кои места да посетим, докато сме тук. Кафето пристигна, Шимон отпи и отбеляза замислено:
— Много хора идват тук заради душата си… — Посочи през прозореца навън към минувачите. — Смятат, че ще я открият в старите камъни. Търсят ли, търсят, но душата не се открива тъй лесно…