— Имат нужда от по-точни карти — обади се важно Тали.
— Чували ли сте за шоуто в Давидовата кула? — Шимон махна над главата си към музея и крепостта от другата страна на пътя.
Аз вече си бях набелязал да го посетим.
— Но кулата не е от времето на цар Давид, нали? — отбеляза Изабел.
— Това е перфектна илюстрация на слоевете от недоразумения в този чудесен град. Крепостта се нарича Давидова кула, защото византийските християни смятали, че е построена от него. Но кулата е била вдигната от Ирод Велики. — Той размаха ръце. — Един побъркан мъж, който убил семейството си.
Тали сложи ръка на рамото му.
— Не трябваше ли да ходиш някъде? — подсети го тя.
Шимон погледна часовника си.
— Да, така е, увлякох се — каза и посочи към мен и Изабел. — Вие ще дойдете с мен. Ще видите върху какво работим. И ще оповестите на всичките си приятели в Оксфорд, когато се върнете, колко сме напреднали. — Той стана.
Платихме поръчката.
— Къде отиваме? — попитах, щом се запътихме към портата Яфа.
— В една друга крепост — отвърна Шимон и приятелски стисна рамото ми. Сложих ръка на неговото и също го стиснах по един дружелюбен, но решителен начин.
Той се наведе към мен.
— Имам една среща този следобед в хотел „Херод Ситадел“. Представянето ми започва в 17.30 часа. Срещата ще е частна, но бих желал да видите презентацията. Мисля, че ще се изненадате от работата ни. И вероятно малко ще ни завидите!
Не му повярвах, но се съгласих да го последваме…
Пресякохме една натоварена магистрала, минахме покрай съвременно изглеждащи жилищни сгради. Сега въздухът бе прохладен и натежал с обещанието за дъжд.
— Без кола ли отиваме? — попита Изабел.
— На пет минути пеша е. Сигурна съм, че няма да се затрудните — обясни Тали.
Петзвездният хотел „Херод Ситадел“ беше с една категория над този, който бях избрал за мен и Изабел. Ресторантът „Старата тераса“ се намираше на покрива на хотела. Оттам се разкриваха удивителни гледки към Стария град, към златния Купол на Скалата и хълмовете зад тях. Покривът беше стъклен и изглеждаше така, сякаш можеше да издържи и на метеорен дъжд.
Изчакахме до асансьорите. Шимон си тръгна, минавайки през ресторанта. Срещата му беше в малката зала под заведението. Бяхме отишли до ресторанта само за да вземем с нас един от изследователите му.
Той се върна след минута с една висока, слаба, чернокоса и величествено привлекателна жена. Много от мъжете в ресторанта извърнаха глави след нея, докато тя го прекосяваше.
— Това е Рейчъл, асистентката ми — представи я Шимон. — Хайде, че ме чака работа.
Слязохме в залата за срещи. Тя бе облицована с тапети в яркочервено и златисто. В горния й край бяха подредени в редици златисти столове с високи облегалки и три маси, сложени една до друга. До масите имаше купчина от кафяви кашони.
— Може да ни помогнете — предложи Шимон. — Ако искате, разбира се… Извадете докладите от кашоните и сложете по един на всеки стол.
Той започна да отваря кашоните. Изабел ме дари с една от насърчаващите си усмивки. Шимон сигурно беше един от най-нахаканите мъже, които бях срещал в близките години. Изкушавах се да не му съдействам. Но имах още въпроси към него. Струваше си да отделя няколко минути да му помогна, за да получа отговорите. Взех една камара светлосини доклади и поставих по един на всеки стол. После спрях.
Телефонът ми завибрира. Извадих го и видях името „Сюзън Хънтър“ да мига на екрана. Ала щом натиснах зеленото копче, линията прекъсна.
За миг въодушевлението ми от обаждането премина в разочарование.
И в недоумение…
11
Сюзън Хънтър се молеше. За съпруга си, който я чакаше в Кеймбридж, и за сестра си. А накрая и за себе си. Не бе свикнала да се моли, не го беше правила от осемгодишна. Ала и тогава не си падаше особено по молитвите.
Но сега имаше много причини, за да започне да се моли.
В мазето цареше пълен мрак. Тя знаеше на колко стъпки от нея се намира всяка стена — на петнадесет в едната посока, на двадесет в другата, но понякога имаше чувството, че тъмнината е необятна, без значение какво й казваше мозъкът й. Ръцете й трепереха…
Болката пулсираше през тялото й.
Тя правеше всичко възможно да не й обръща внимание.
Искаше да плаче, да стене, но нямаше да го направи. Той можеше да слуша. И щеше твърде много да му хареса. Това поне й бе известно.