— Значи вие не вярвате, че Месията идва? — попита Изабел.
— Спонсорите ми го вярват. Те посещават класове по изучаване на Библията тук, в Йерусалим. И го правят от години. Държат безплатна трапезария и фирма за запознанства. Ако са готови да покрият цената на няколко години от изследването ни, не трябва ли да им взема парите? — Шимон отметна назад глава и ме погледна право в очите.
Не отговорих. При нас се следваха стриктни правила за това чии пари ще вземем. Но имахме късмет и пожънахме големи успехи. Само че бяхме в Оксфорд. Можехме да привлечем спонсорство от много източници. А успехът раждаше успех и в приложните изследвания, както и във всичко друго.
— А вие в какво вярвате, Шон? — попита Шимон.
— В ябълковия пай, в кацането на Луната, в ей такива неща…
— Виждате ли, човек може да си вярва в каквото си иска. Не съм ви карал да попълвате въпросник, преди да ви доведа тук, нали? Всички ние сме свободни да вярваме в каквото си щем. — Той разкърши рамене, сякаш имаше болка в гърба, която искаше да облекчи.
— А постигнахте ли някакви резултати? — поинтересува се Изабел. — Успяхте ли да развъдите перфектната червена крава?
Шимон потърка брадичката си.
— Развъдихме над хиляда червени крави. Въпросът е има ли сред тях перфектни? Стандартът е висок, много висок. Нито едно косъмче от козината им не бива да е черно, кафяво или бяло, да не дава господ.
— Ако ги създадете, много хора ще започнат да твърдят, че краят на света наближава — отбеляза Изабел.
— Хората го твърдят непрекъснато. Не смятам, че това ще доведе до паника.
Изабел заобиколи масата и се загледа отблизо в снимката на екрана.
— Дано да сте прав — отрони тихо.
— Можете ли да ни кажете нещо друго за Макс Кайзер? — смених темата аз. Време беше най-после да измъкнем някаква полезна информация от тази каша…
— С цялото ми уважение, но вие сте чужденци тук, доктор Раян. Нашите полицаи са най-подходящите хора, които да потърсят приятелката ви Сюзън Хънтър. Мисля, че ще е най-добре за вас да разговаряте с тях.
Тали се присъедини към нас:
— Знаеш ли, че организацията на доктор Раян, Институтът за приложни изследвания, провежда една от най-добрите академични конференции във Великобритания в днешно време? На нея присъстват много от водещите учени в света. Така съм чувала.
Тя ми отправи неуверена усмивка. Мина ми през ума, че може би желанието й е да вземе участие в някое от нашите събития.
— Не бих искала да им ставаме врагове — продължи тя. — Това е всичко, което искам да кажа, Шимон.
Някои биха оспорили описанието й на нашата конференция, но много видни изследователи биха се съгласили с него. Бяхме си изградили репутация, че умеем също и да се забавляваме и че избягваме някои от скучните процедури, които са обичайна част от такива конференции.
Шимон ме погледна с интерес. Това ли беше пътят да го накарам да ни помогне, или трябваше да натисна друго копче?
Вгледах се в екрана на лаптопа.
— Значи правите лазерно съединяване на нанометрово ниво, така ли? Това е невиждана технология досега. Какъв е прагът на щетите?
— По-нисък, отколкото можете да си представите.
— Имате шансове за Нобелова награда, ако успеете да привлечете подходящите хора да ви подкрепят.
Изражението му граничеше със самонадеяност. Нищо чудно, че искаше да ми покаже над какво работи. Неколцина биха разбрали истинския успех, който той бе постигнал.
— Как стигнахте до този ключов момент? — проявих интерес аз. Хора като Шимон обикновено жадуват за публика, която да ги изслуша, да разбере колко са умни наистина.
С доволен вид той се зае да ми разкаже историята на проекта им.
Оставих го да говори. Това явно го опияняваше. Очите му се разшириха и блеснаха, като осветени от фарове на камион, докато обясняваше подробно тънкостите на работата си: как сам бе открил разработката си; как негов колега го бил разочаровал на ранните етапи, като дори се усъмнил в таланта му; как накрая обаче усилията му били защитени… Това беше обичайната академична история за подливане на вода.