Щом ентусиазмът му секна, Изабел се намеси:
— Определено трябва да присъствате на конференцията на института догодина. Нали така, Шон?
Тя изглеждаше очарована. Не предполагах, че е толкова запалена по оптичните науки.
— Само забравих да попитам… Спомняте ли си къде бе отседнал Кайзер последния път, когато е бил тук? — добави нехайно тя.
Той й се усмихна и отговори бързо:
— Някъде на улица „Жаботински“.
— Кой номер? — попитах. Не бях чувал за мястото, но предполагах, че ще ни е нужно малко повече от име на улица, за да разберем къде е живял Кайзер. „Жаботински“ можеше да се простира и през цял Йерусалим.
— Не помня. — Шимон вдигна рамене равнодушно.
Знаеше повече. Бях сигурен.
Изабел все още гледаше към екрана.
— Там ли се срещнахте с него? — Тонът й беше мек, приятелски.
— Няколко пъти го вземах оттам, нищо повече. Той без съмнение беше най-арогантният археолог, когото някога съм срещал.
— Вие с какво му помагахте? — продължи да настъпва Изабел.
— Той използва името ми, за да си осигури достъп до едни разкопки. Някой ми се обади, за да го провери дали е този, за когото се представя. Но не ми обясниха къде са разкопките. Обаче бяха чували за мен.
— Не знаете ли поне в кой участък от улица „Жаботински“ е бил отседнал? — настоя Изабел.
— Някъде по средата. Честна дума, не мога да ви кажа нищо повече. Никога не съм бил в апартамента му. Два пъти го вземах направо от улицата. Веднъж от една автобусна спирка по средата. Друг път от едно кафене в края на улицата. Може би ако тръгнете от врата на врата, някой ще си го спомни. — Той погледна Изабел със съчувствие.
— Улицата е много дълга — съобщи Тали, гледайки ме настоятелно. — Има безброй жилищни сгради. Ако звъните на всеки вход, ще обикаляте с дни.
— Не мога повече да ви помогна. — Шимон разпери ръце, после погледна часовника си. — Срещата ми започва скоро и… — Не довърши изречението си. Беше ясно, че ни подканя да изчезваме. В очите му личеше напрежение, все едно бе на път да изпусне последния влак за дома за Йом Кипур11.
— Е, тръгваме си — заявих. — Благодаря ви, че ми показахте върху какво работите. Беше интересно. — И отново стиснах дружелюбно рамото му.
След няколко секунди стояхме при асансьорите. Забелязах двама мъже с тъмни костюми в коридора пред залата, от която току-що бяхме излезли. Единият беше с ниско остригана коса. На другия косата му беше по-дълга, а и той изглеждаше по-млад. Озъртаха се напрегнато. Имаха такъв вид, сякаш се съмняваха в собствените си съпруги.
— Тия дали са от местното ЦРУ? — рекох полу на шега, щом асансьорът пое надолу.
— Шшшт… — смъмри ме Тали, вдигайки поглед към черното куполче на една охранителна камера в ъгъла на асансьора.
Когато слязохме долу, тя се обърна към мен:
— Тези бяха от Службите за сигурност. Залагам си главата.
— Шимон толкова важна клечка ли е? — попита шепнешком Изабел.
Тали вдигна рамене.
Точно тогава забелязах групата от шест-седем човека, чакащи до една маса близо до въртящите се стъклени врати на входа на сградата. Две полицейски служителки със сини ризи размахваха шестдесетсантиметрови палки над тях, преди да ги пуснат да преминат навътре или навън. Ние се наредихме на опашката.
Никога не бях виждал да се проверяват хората и на излизане, освен на влизане.
Докато чакаше, Тали погледна към тавана и въздъхна от безсилие:
— Тук човек никога не знае какъв ще е следващият ход на Службите за сигурност.
Първо дойде моят ред. По-възрастната на вид от двете служителки протегна ръката си.
— Личните документи — каза.
Дадох й паспорта си.
Не изглеждаше много по-възрастна от мен, може би само с година-две, ала със сигурност не беше на повече от четиридесет. И беше привлекателна. Имаше гъста кафява коса, големи меки очи, блестяща кожа и властни маниери. Стоеше с леко разтворени крака и с едва отметната назад глава, сякаш всеки момент можеше да ми изкрещи някоя команда.
— Какво правехте в този хотел? — Имаше мек акцент.
— Бяхме при приятел.
— Гост на хотела ли? — Тя държеше паспорта ми, като бавно го разлистваше. Спря се на една страница и го приближи към лицето си, за да го разгледа.
— Не, просто провежда среща тук.