— Как се казва?
— Шимон Маркус, на горния етаж е.
Тя затвори рязко паспорта ми и го сложи в горния джоб на ризата си.
— Това ми трябва — заяви. — Откъде познавате Шимон Маркус?
Втората полицайка проверяваше друг посетител на хотела. Изабел беше зад мен.
— Той е професор. Преди няколко часа мой приятел ме срещна с него.
— Дошли сте, за да му помогнете в работата ли? — Тя ме гледаше, сякаш бях конспиратор, криещ информация.
— Не съм тук, за да му помагам.
— Още дълго ли ще останете в Йерусалим? — Мина ми през ума, че всъщност ми намеква да напусна Израел.
— Още няколко дни. Ще бъдем тук по-малко от седмица. Защо питате?
Тя отстъпи назад и ме измери с очи от горе до долу. Изглеждаше така, сякаш се мъчеше да реши дали да ме арестува, или да отговори на въпроса ми.
— Доктор Раян, в Йерусалим си имаме неприятности по отношение на сигурността. Не бихме искали нещо да се случи на видните гости на града.
Служителката посочи към някакви столове с високи облегалки наблизо.
— Изчакайте тук. Не си тръгвайте. — Тя се обърна, излезе с широки крачки през стъклените врати и се насочи към един полицейски джип, спрян отвън. Преместих се до столовете, но не седнах. Загледах се след нея. Джипът беше със затъмнени прозорци.
Какво правеше тя, по дяволите?
Започнах да се озъртам наоколо. Двама мъже с вид на охранители стояха до асансьорите.
И гледаха втренчено към мен…
13
Беше пет часът следобед в Лондон. Хенри се канеше да си тръгне от офиса. Отново беше преминал на нормално работно време, както го наричаше жена му. След няколко минути щеше да се слее с тълпите, които нахлуваха през метростанция „Уестминстър“.
Тъкмо тогава компютърът на работното му място изписука. Сигналът предупреждаваше, че е пристигнала приоритетна поща. Той отвори съдържанието й.
ИСКАНЕ: 3487686/ТРТТ
СТАТУС: ЗАТВОРЕН/ИЗКЛЮЧВА: НИВО 7
СЛУЧАЙ: 87687658765–65436
Не се предлага друга информация относно ръкописа, който поискахте.
Хенри прочете имейла два пъти. Текстът не му разкриваше нищо. От опит знаеше, че няма да получи друг отговор на нито едно по-нататъшно запитване. Информацията по въпрос, до който имаха достъп само служители от ниво 7, нямаше да е достъпна за него. Имаше късмет, че изобщо бе получил и този отговор.
Най-много от всичко го интригуваше защо един древен ръкопис, който бе открит в Истанбул от Шон Раян и Изабел Шарп, сега беше станал обект на такъв ограничен достъп.
Щом излезе навън и тръгна в северна посока към станцията на метрото, той се замисли какво може да е чак толкова важно в този документ.
14
Полицайката отвори задната врата на полицейския автомобил и се качи вътре. Представих си я как преглежда щателно паспорта ми. Вероятно го преснимаше или го подлагаше на компютърна проверка, можеше да прави какво ли не зад тези затъмнени прозорци.
— Какво ти каза тя? — попита ме Изабел.
Другата полицайка проверяваше хората и ме държеше под око. Нямаше нужда да се притеснява, че мога да избягам без паспорта си.
— Поиска да узнае дали помагам на Шимон. Останах с впечатление, че тя знае всичко за него.
Изабел стоеше права с мен.
След няколко минути полицайката отново се появи. Върна ми паспорта.
— Бъдете внимателен в Израел, доктор Раян — предупреди ме тя. — Напоследък ситуацията при нас не е безопасна. Налага ни се всичко да проверяваме по два пъти. Съжалявам, че ви забавих.
Минах бързо покрай нея. Беше ясно какво има предвид. Трябваше да се чувствам предупреден.
Гледах как Изабел подава паспорта си. Служителката го прегледа внимателно, зададе няколко въпроса и й го върна.
Зачудих се защо не ни попита къде сме отседнали. Може би не се налагаше. От хотела бяха копирали паспортите ни точно пред очите ни, когато се настанявахме. Вероятно бяха използвали копията да ни регистрират в полицията.
А и с всички тези охранителни камери наоколо вероятно те знаеха повече за всяка наша стъпка, отколкото човек, решил да ни следи.
Върнахме се при портата Яфа.
— Какъв е телефонният номер на Шимон? — попитах Тали.
— Той ви каза всичко, което знае. Сигурна съм — отвърна тя, след като ми съобщи номера. — Носи ни се добра репутация, че помагаме на академици от други университети. По-добре да тръгвам. — Тя протегна ръка да си вземем довиждане.