— Благодаря, Тали. Оценявам помощта ти. Тя означава много за мен. Изпрати ми един имейл след седмица-две да ми обясниш върху какво работиш. Може и при нас да изнесеш една беседа.
Тя засия. После си тръгна, а ние с Изабел се отправихме към едно такси, което тъкмо бе спряло. От него слезе семейство американски туристи.
Отново проверих телефона си. Сюзън не бе звъняла. Набрах номера й. Вероятно го правех за десети път, откакто бях получил обаждането й. Но все още нямаше връзка.
Вече бях почти сигурен, че позвъняването й е било по някаква случайност. Може би телефонът й е бил откраднат. Или пък някой го бе включил за кратко, натискайки копчето за повторно набиране, преди да извади сим картата.
— Ще ни закарате ли до улица „Жаботински“? — попитах шофьора.
Той ме погледна, все едно бях парче стръв, носещо се по повърхността на вир. После ни махна с готовност. Беше млад, имаше няколкодневна брада и носеше тениска с преливащи червени и зелени петна от боя по нея.
— Туристи сте, нали? Къде на „Жаботински“ отивате? Улицата е доста дългичка, приятел.
— Някъде към средата — отвърнах.
Той потегли. Няколко минути с Изабел си разменяха шеговити реплики. Аз се опитвах да проумея значението на всичко, което бяхме чули от Шимон. Имаше ли връзка участието му в проекта за червена крава? Вероятно не. Там ставаше въпрос просто за поредната групичка, която вярва в края на света…
И въпреки това ми беше притеснено.
След няколко минути таксито спря на дълга улица, която продължаваше по една стръмнина с триетажни бели жилищни сгради от всяка страна. Но те бяха разположени по-назад, а пространството пред тях беше заето от палми, рожкови, евкалипти и други храсти. На върха на хълма имаше малко кръгово кръстовище.
— Това е центърът на „Жаботински“. Оттук можете да продължите пеш и в двете посоки, но няма кой знае какво за гледане.
Бях обезсърчен. Нямаше да е лесно. Надявах се на оживена улица с магазини и кафенета, пълни с хора, с които да разговаряме, да попитаме дали са виждали американец с описанието на Кайзер. Той не беше от кротките, които остават незабелязани. Само че се намирахме на дълга пуста улица, обградена с анонимни жилищни сгради.
— Какъв е планът ти? — попита Изабел.
— Мислех си, че може да обядваме. Погледни всички тези ресторанти — посочих край нас.
Тя сложи ръце на хълбоците, озъртайки се наоколо.
— Да, какъв голям избор.
Край нас изпърпори мотоциклет за доставка на пици.
— Някъде тук има пицария — отбелязах.
— Чудесно, искаш ли да тичаш след него? — Шумът от изчезващия мотор заглъхна в далечината.
— Да тръгнем насам — посочих обратно надолу към Стария град. — Все трябва да е отсядал в някое заведение от тази страна на кръстовището. Значи имаме петдесет процента шанс да сме прави. — Поехме по тротоара.
Наближаваше 15.30 часът. Времето ставаше все по-мрачно и по-студено, отколкото бях очаквал — като в Лондон в средата на март. Само оставаше да завали.
Пред нас, където пътят правеше завой, имаше паркирана червена кола. Докато я гледахме, тя потегли. Групичка младежи идваше към нас. Те се движеха вкупом, като момчетата вървяха от външната страна на групата и бяха облечени в дълги тениски, изпъстрени с надписи на имената на малко известни рок групи. Момичетата се смееха, хванати под ръце.
Щом се приближиха, аз се насочих към висок младеж с очила „Кларк Кент“. Изгледа ме озадачено, когато попитах:
— Познавате ли един американски археолог, който да е живял наоколо?
Той ми отговори с истински нюйоркски акцент:
— Ами да, половината професори от университета ни приличат на американски археолози.
Едно от момичетата спря пред нас.
— А вие какво правите в Израел? — поинтересува се тя. Имаше гъста къдрава кафява коса и дружелюбна усмивка.
— Търсим наш приятел, който се е изгубил — обясни Изабел.
Всички те изглеждаха между осемнадесет и двадесет и няколко годишни.
— Все търсят някого — отбеляза момичето.
Младежът оглеждаше Изабел. Бях забелязал, че повечето мъже я намират за привлекателна. Той й се ухили широко и каза:
— Искаш ли да дойдеш с нас да пийнем няколко бири? — Дори не ме погледна. Правата черна коса на Изабел и тъмните й прилепнали джинси отнемаха поне пет години от възрастта й. Тя лесно можеше да мине за малко под тридесетгодишна.