— И ти може да дойдеш — обади се момичето, като отметна косата от лицето си. — Отиваме на един купон. Евреи ли сте?
Поклатих глава.
— Няма значение — каза тя. — Нещо ми се причува американски акцент.
— Израснах в Щатите — обясних. — После баща ми го изпратиха в Англия.
— Ох, горкичкият — съжали ме тя. — Сигурно ти се налага да слушаш „Оейзис“12 всеки ден.
— Харесвам „Оейзис“.
Изабел ме гледаше скептично. Направих й знак да ги придружим. Можеше от тях да научим какво става в този квартал.
Докато вървяхме, момичето се обърна към приятелката си, която бе по-висока и ми се усмихваше широко. Аз извърнах очи. Следващия път, когато я погледнах, от устата й стърчеше голям джойнт, от който излизаше синкав дим. Това въобще не ми трябваше в момента. Арестът не влизаше в плановете ми.
— По-добре го хвърли това нещо — обърнах се пак към момичето. — Има полицейска кола точно зад нас. — Беше вярно. Току-що я бях забелязал. Вероятно следяха тази групичка.
Момичето бързо завъртя глава, после погледна пак към мен.
— По дяволите! — изруга.
Джойнтът изпадна от пръстите й.
— По-късно ще ви настигнем — обещах и хванах ръката на Изабел. — Ще ги арестуват до един всеки момент.
Изабел помаха за довиждане, докато се отделяхме от тях. Насочихме се към един вход, все едно влизахме в една от сградите.
— Не мисля, че прекарването на нощта в килия ще ни помогне.
— Те може да знаят нещо — рече Изабел.
Поклатих глава.
— Трябва да има и друг начин да получим информация.
Спрях и се наведох, за да завържа връзките на маратонките си. Извърнах лице назад към пътя. Полицейската кола ни подмина със скоростта на пешеходец. Полицайката откъм нашата страна, която носеше големи очила, ни изгледа съсредоточено, докато преминаваха край нас. Усмихнах й се в отговор. Какво можеха да ни направят — да ни обвинят, че разговаряме с някакви младежи ли?
— Имам идея — заявих.
— Дано е по-добра от последната ти.
— Ела.
Закрачихме към долния край на улицата. След десет минути се озовахме при най-близкия павилион за пица на парче.
— Не, предпочитам да се храня седнала — възрази Изабел. — А не да ям пица до пътя.
— Няма нужда да ядеш нищо — успокоих я. — Не се притеснявай.
Извадих от портфейла си две червени банкноти от по двеста шекела. Отидох до разносвача на пици, застанал до голямата стъклена витрина на павилиона. Той се бе навел над мотоциклета си. Носеше големи слушалки на ушите си. Като заговорих, момчето ги свали.
— Здравейте, можете ли да ни помогнете? Поканен съм на парти на един приятел тук. Той е американец, казва се Макс Кайзер. Едричък мъж, с буйна черна коса, младолик професор. Живее на „Жаботински“, но — убий ме — не мога да се сетя на кой номер. Ако ми кажете къде живее, ще ви дам това. — Бутнах напред двете банкноти. — Не искам да си изпускам шанса с нея. — Кимнах към Изабел.
Момчето, което имаше повече арабски, отколкото еврейски черти, ме изгледа, като че ли бях смахнат. Имаше обрасли с брада участъци по лицето си и набор от мънистени огърлици, окачени на шията му.
— Не мога да помогна — отсече. — Не знам за кого говорите. — Той се обърна, давайки ясно да се разбере, че и да знае нещо, няма да ми каже.
— Колко доставчици работят на това място?
Той отново ме погледна озадачено, след което отмести очи и сложи телефона си до ухото, сякаш изведнъж се бе сетил, че има да проведе спешен разговор.
Влязох с Изабел в павилиона и попитах младежа зад щанда с колко доставчици разполагат. Той ме измери с поглед така, все едно нямаше представа даже на какъв език му говоря. Посочи пластмасовата табела над главата си. Друг, по-едър мъж втренчено се беше взрял в нас, сякаш се канеше да извади бейзболна бухалка при първия знак за неприятност. Въпреки че, като се имаше предвид в коя държава се намирахме, той вероятно държеше законно притежаван „Узи“13 под тезгяха.
— Коя пица иска? — обади се младежът. Гласът му прозвуча така, сякаш беше пушач от сто години.
Изабел се наведе над щанда. Мъжът я зяпаше.
— Някой от доставчиците ви случайно да се казва Давид? — попита тя.
Те се спогледаха, очевидно опитвайки се да проумеят защо жена като нея ще се интересува от някакъв си разносвач на пица. Почти можеше да се види как мозъците им обработваха вероятностите.