Но какво ли замисляха те?
16
Жилищната сграда на „Жаботински“ се състоеше от четири етажа и осем апартамента, по два на всеки етаж. Лесно беше да се разбере кое жилище е било обитаваното от Кайзер, тъй като имаше голямо черно петно над балкона отпред. Бяхме минали по цялата улица до кръговото кръстовище и обратно. Това беше единствената сграда със следи от обгоряване и дим.
Мястото изглеждаше така, сякаш огромен прилеп се бе размазал в предната стена.
Прозорците на апартамента бяха зацапани със сажди, а вратата към малкия балкон бе очернена, сякаш през нея е струил дим.
Входът към апартаментите се намираше откъм страничната стена на сградата. Главната врата беше дървена, боядисана в черно, и изглеждаше здрава и сигурна. След три неуспешни позвънявания на различни апартаменти — твърдяхме, че искаме да отидем на парти — накрая ни отвориха и влязохме.
Изкачихме се в мъничък метален асансьор. Входът към някогашния апартамент на Кайзер беше заключен. Никой не отвори, след като почуках леко. Вратата беше преградена от синьо-бяла лента, така че всъщност не очаквах отвътре да се появи някой. Освен това се различаваше по цвят от този на останалите врати на етажа. Тази не беше боядисана.
Изглеждаше така, сякаш някой бе разбил оригиналната врата и после я бе заменил с друга. Останалите обитатели на сградата имаха късмет, че пожарът не бе изпепелил цялата постройка до основи. Някой сигурно доста бързо бе извикал пожарната.
— Обзалагам се, че някой от наемателите ще се обади на полицията, задето натиснахме всички тези звънци — отбеляза Изабел. — Не бива да се мотаем наоколо. Ще си помислят, че сме се върнали, за да изгорим и оцелялата част.
— Няма нищо по-хубаво от проявата на малко оптимизъм — забелязах.
— Не проявявам оптимизъм.
— И аз това казах.
— Колко забавно. — Тя натисна копчето до асансьора.
Аз бутнах вратата за апартамента на Кайзер. Нямахме късмет. Не се отвори. Опипах ръба над нея, както и този над едно малко прозорче в близост. Възможно беше някой да е оставил ключ. Даже проверих под една прашна саксия с алое вера върху перваза на прозореца. Без резултат.
Асансьорът пристигна. Щом влязохме, Изабел каза:
— Смяташ ли наистина, че това ще ни помогне да открием Сюзън?
— Не знам. — Вратите се затвориха. Миришеше на почистващ препарат.
— Напомняш ми на един йоркширски териер, който имахме. Когато захапеше нещо между зъбите си, не го пускаше току-така.
Тя беше права, разбира се. Не биваше да сме тук и отново да изпитваме късмета си. Трябваше да сме се върнали в Лондон, особено след кашата, в която се набъркахме в Истанбул.
Ала и инатливо си казвах: „Майната му, Айрийн загина, защото не бе направил нищо. Това няма да се повтори. Вече не си от онези, които ще си седят на задника“.
И не ме интересуваше какво би могло да ме сполети впоследствие.
— Може би просто си падам по драмата — рекох.
Излязохме навън.
— Не, просто се стараеш да постъпваш правилно — изтъкна Изабел с мек тон. — И се самообвиняваш прекалено.
Тя беше права. Но сякаш имах нужда някой да ми го повтаря, докато го проумея.
Докоснах ръката й.
— Виж, ето къде държат боклука. — Посочих към ред от черни пластмасови кофи за смет в един ъгъл под дървен навес. Върху всяка от тях имаше номер.
— Забавлявай се — пожела ми тя.
Отидох до кофата, на която отстрани с бяла боя бе маркирано числото три. Вътре нямаше нищо. Полицията сигурно го беше прибрала.
Една врата се затръшна и се чуха стъпки. Почувствах се като престъпник, застанал до кофите. Тръгнах към Изабел, която ме чакаше близо до пътя.
— Мога ли да ви помогна? — обади се писклив глас.
Обърнах се. Срещу мен стоеше възрастен мъж. Имаше разчорлена бяла коса. Взех решение за части от секундата.
— Дойдохме да видим какво е станало с апартамента на Макс.
Той се обърна и погледна нагоре към предната част на сградата.
— Да, беше ужасно — каза. — Господин Кайзер не го заслужаваше. Той винаги беше много дружелюбен, когато се срещахме.
Мъжът пое обратно в сградата.
Изабел се провикна:
— А да ви е споменавал къде точно работи? — попита тя.
Той спря и се обърна.
— Кои сте вие? — поиска да узнае.
— Работихме с Макс по един проект в Истанбул — отвърнах. Истината беше, че бяхме за кратко събрани заедно по силата на обстоятелствата, но това нямах намерение да му го обяснявам.