Митове, вяра и кървава история се преплитаха в Йерусалим…
Таксито ни остави на портата Яфа. Повървяхме през Стария град към параклиса на Богородица. Уличките, застлани с каменни плочи, бяха тесни и претрупани от магазинчета за сувенири и малки кафенета. Първата улица се спускаше надолу по малки стъпала. Арки и брезентови тенти засенчваха ранното сутрешно слънце. В началото на „Виа Долороса“ минахме покрай група християнски поклонници, които следваха стъпките на висок източноевропеец с кръст върху раменете си.
Нагъсто разположените магазини продаваха дървени кръстове, икони, статуи на Дева Мария, броеници, библии, грънци, очила, тениски, чаши и още стотици сувенири. Пред някои имаше изложени персийски и турски килими. Пред повечето стояха дървени маси.
Часът беше 10.30 и улицата беше оживена. Виждаха се монаси в дълги одежди, предимно кафяви или черни, араби с шапки, жени с покрити глави и туристи с фотоапарати. А на главните кръстовища, където пренаселените и тесни улички се пресичаха едни с други, бдяха израелски войници с оръжия и зорки погледи, насочени към всички нас.
Най-накрая намерихме параклиса. Едва не го пропуснахме. При входа на една уличка точно срещу него се бе насъбрала навалица, която привлече вниманието ми. Тук „Виа Долороса“ беше по-широка, може би шест метра от единия до другия бордюр, а входът към параклиса се помещаваше между две високи каменни сгради в характерния мамелюкски стил, отличаващ се със слоеве редуващи се светли и тъмни камъни.
Тълпата на отсрещната улица бе съставена предимно от араби, гологлави или с куфии, разпуснати над раменете им. Имаше и екип, който заснемаше всичко.
Приближих се до оператора.
— Какво става? — поинтересувах се.
Той ме погледна, изплю се на земята и се върна към работата си.
Ние отидохме отсреща до параклиса. Дървената му врата бе стара и сива и изглеждаше като да е от времето на кръстоносците. Беше затворена, а над нея висеше гравирана табела с надпис на гръцки. На друга табела от полиран месинг просто пишеше: Параклис на Богородица.
Тук ли спираше нашият лов на духове? Огледах се. Зад тълпата различих групичка полицаи със сини ризи. Те блокираха входа към уличката.
— Искаш ли кафе? Ей там има едно заведение — предложих. Посочих към старомодно изглеждащо кафене в обратната посока на тази, от която бяхме дошли. Над входа му имаше червена пластмасова табела, а менюто бе залепено на стъклената витрина.
След няколко минути отпивахме гъсто черно кафе в един тих ъгъл на заведението. Не успяхме да заемем маса близо до прозореца, тъй като вътре беше пълно с туристи, които разглеждаха карти, и местни клиенти, надвесени над чай в стъклени чаши или млечни напитки.
— Има полицейски участък близо до портата Яфа — отбеляза Изабел. — В някаква сграда, наречена Кишле. Може да ги питаме дали знаят нещо за Сюзън Хънтър. Мисля, че доникъде няма да стигнем, като се мотаем безцелно наоколо. — Гласът й звучеше притеснено.
— Не се шляем, а разглеждаме забележителности.
— Какво мислиш, че ще намерим тук? Кайзер е мъртъв. Вероятно само е говорел за това място.
— Тогава за какво са се струпали всички тези хора?
Тя погледна навън, после сведе очи към менюто.
В кафенето бе влязла монахиня в черни одежди. Вероятно беше над осемдесетгодишна. Кожата й бе набръчкана, прозираща, като корица на книга, която щеше да се разпадне всеки момент. Около очите й личаха сини вени. Одеждата й беше от груба избеляла вълна, беше прегърбена.
Дочух я да си поръчва чай. Говореше с изтънчен английски акцент. Станах и се приближих до нея.
— Извинете, че ви безпокоя — рекох. — Нямаше как да не ви чуя — усмихнах се. — Говорите английски, нали?
Тя ме изгледа от глава до пети, сякаш се чудеше каква глупост още може да излезе от устата ми.
Вдигнах ръце, за да я успокоя.
— Не се тревожете. Нищо не искам от вас. — Поколебах се нарочно, след което продължих: — Е, поне нищо материално.
Тя присви очи. Предположих, че се колебае дали съм един от онези, които с пристигането си в града се разболяват от йерусалимския синдром, въобразявайки си, че са Месията и че притежават силата да променят света.
— Просто се чудех за какво са се събрали всички онези хора отвън. Знаете ли?
Монахинята пое тежко дъх и ноздрите й се свиха.