— Младежо, не съм ви осведомителна агенция. — Тя погледна към земята, сякаш за да избегне по-нататъшни въпроси. Един сервитьор постави пред нея картонена чаша с капак.
— Моля ви — настоях. — Нужна ми е малко помощ.
— Предполагам, че сте журналист — каза тя.
Отворих уста да отрека, но размислих.
— Сигурно искате да разберете нещо за призрака, който местните наричат джин. Вкупом твърдят, че е бил освободен на тези разкопки. — Тя подсмръкна отново и се вгледа пронизващо в очите ми, сякаш знаеше какво ми минава през ума, дори и да не го мислех. — Е, не мога да ви разкажа нищо за тези суеверия.
Жената сграбчи чая с кокалестата си ръка и погледна над рамото ми, все едно търсеше да види някого зад мен.
— Горкият мъж беше намерен близо до това място… — Тя се наведе към мен. — Бил изгорял до смърт. Всички смятат, че е било работа на този джин… — добави и погледна навън през прозореца. — Надявам се — прекръсти се тя, — че няма да хукнете да пишете за зли духове на „Виа Долороса“, защото такива няма. Всичко е суеверие.
Поклатих глава.
— Определено няма да го направя.
— Надявам се, Бог да ви благослови. Положението тук и без това е достатъчно непредсказуемо… Нямаме нужда от истории за зли духове.
Монахинята сложи ръка на устата си, сякаш бе казала твърде много. После отново се прекръсти.
— Бог да е с вас. — Тя се извърна настрана. Видях на тила й да проблясва златно кръстче. Беше обикновено, тежко на вид.
Като се върнах на масата, Изабел прошепна в ухото ми:
— Дано не си я притеснил.
— Само разбрах, че там текат разкопки. — Посочих към тълпата. — И че според мълвата някакъв джин е бил изровен или обезпокоен, или нещо такова. Смятат, че това има общо със смъртта на Макс.
— Какво, по дяволите, означава джин17?
— Това е дух, призрак… Ако вярваш на такива неща.
— Мислиш, че Кайзер е работел там?
— Може би.
— Какви са тези разкопки?
Вдигнах рамене.
— Да поразпитаме дискретно наоколо, да видим дали някой знае.
Идеята изглеждаше много проста, но ни трябваха два часа, докато проумеем, че няма да получим никакви отговори. Не научихме абсолютно нищо, и най-оскъдната мълва дори. Четирима продавачи ни помолиха да напуснем магазините им с варираща степен на настоятелност, след като ги попитах за разкопките срещу параклиса на Богородица.
Единствената полезна информация ни даде един полицай. След като му показах картата си, той ме уведоми, че ако искам да науча нещо за обекта, трябва да пусна молба чрез някой израелски университет.
След като се разделихме с него, отидохме в един фреш бар наблизо.
— Да се обадим на Шимон Маркус — предложих. Изабел отпи от своя фреш портокал. Тя гледаше навън през прозореца. „Виа Долороса“ беше почти непроходима.
Малката групичка от по-рано сега се бе превърнала в многолюдна демонстрация с викове и скандирания, а млади войници в зелени униформи и строги полицаи в синьо наблюдаваха всичко.
Обадих се по телефона на Шимон. Получих свободен сигнал чак на третия опит.
Той не звучеше доволен, когато вдигна.
— Разговаряхте ли с полицаите във фоайето на излизане от хотела? — попита ме още преди да тръгна да му обяснявам защо се обаждам.
— Попитаха ни къде сме били. Трябваше да им кажа.
— Половината от хората, които се очакваше да дойдат вчера, не се появиха, господин Раян. По-късно разбрах, че някои от тях са били върнати от охраната във фоайето. Някой е правил глупави изявления за работата ни.
— Не съм бил аз. Нищо не съм казвал… — Замълчах. — Имаме нужда от малко помощ, Шимон, моля те. — Настъпи няколкосекундна тишина.
— Каква помощ? — Не звучеше ентусиазиран.
— Опитваме се да разберем нещо за разкопките, на които е работел Кайзер. Обаче не получаваме грам съдействие… Виж, Изабел иска да говори с теб — казах, след като видях, че тя ми правеше знаци да й дам телефона.
Тя поговори с него няколко минути. От чутото ми се стори, че се разбират добре. Прекалено добре.
— Наистина, много мило, че ни предлагаш да се срещнем — призна тя след известно време, през което само слушаше.
— Намираме се в един фреш бар на „Виа Долороса“ близо до параклиса на Богородица. Смятаме, че Кайзер е работел тук. Знаеш ли мястото?
17
Джиновете са духове, невидими за хората приказни същества в арабската и ислямската митологии. Ислямската традиция ги представя като разумни същества с огнена или водна природа, можещи да приемат всякаква форма. Създадени са от Аллах от бездимен огън. Те могат да изпълняват всякакви желания. Някои от тях вярват в Мохамед, но като цяло джиновете се свързват с дявола. Раждат се, растат, женят се помежду си, размножават се и умират подобно на хората. Измежду тях има лоши и добри, вярващи и невярващи, затова на Съдния ден ще бъдат питани — награждавани в Джанна също като хората. Мюсюлманската традиция различава три класа джинове: гул, ифрит и силат. Седемдесет и втората сура от Корана се нарича Ал-джинн (Джиновете) и е посветена на тях. — Б.ел.кор.