Заради доклада шефът ми, доктор Бересфорд-Елис, бе отложил събранието, на което трябваше да обсъдим последния ни проект и събитията от Истанбул. Сега работата ми бе изцяло обвързана с този случай. Това беше моя грешка.
Но знаех, че правилното решение е да не се отказвам.
След разследването ни на случая с Алек бяхме предотвратили заговор за заразяване със смъртоносна чума на хиляди мюсюлмански демонстранти в Лондон. Но някои от хората, които стояха зад този заговор, се бяха измъкнали…
И този факт ме безпокоеше. Приятелят ми Алек беше загинал заради тях. А и ние с Изабел едва оживяхме. Но тези, които се бяха разровили под Истанбул в търсене на смъртоносния вирус, несъмнено разполагаха със значителни ресурси, а и причините да си създадат всички тези неприятности все още бяха неясни.
Най-хубавото, произлязло на фона на всичко останало, беше, че между нас с Изабел нещата се развиваха много добре. Тя бе получила разрешение за ранно пенсиониране от Британското външно министерство. Искаше да остави стария живот зад гърба си. Не ми сподели всички подробности, но ми каза достатъчно, за да разбера защо пожела да се махне.
През остатъка от уикенда не се случиха никакви събития. Но в понеделник сутрин ме очакваше поредният шок. Преглеждах новинарския сайт на Би Би Си, преди да тръгна за Оксфорд на съвещание в института, когато попаднах на статия за пожар в Кеймбридж с един загинал. В статията не се споменаваше името на жертвата, но пожарът бе пламнал на място, наречено „Елиът Уей“ — факт, от който косата ми настръхна…
Сетих се за един мой разговор с доктор Хънтър, в който тя бе споменала, че иска да се премести от дома си в „Елиът Уей“, понеже той вече бил твърде голям за нуждите й.
Трябваше да е съвпадение. Дали не ставах параноик?
Може би личният ми лекар беше прав — щеше да отнеме дълго време, докато се върна към нормалния си живот. Той беше нещо като дзен учител на здравия разум. Бях отишъл при него по настояване на Изабел. Продължаващото седмици наред безсъние бе от онези проблеми, които обикновено се опитвах да разреша сам. Като един истински мъж си мислех, че трябва да съм способен да преодолея всичко, дори самия себе си.
Проверих електронната си поща.
Успокоих се, щом видях съобщението от доктор Хънтър. Веднага го отворих.
Шон, в Йерусалим съм. Ще се върна в Лондон в петък. Тогава ще ти се обадя. Има нещо, за което се налага да поговорим.
Беше изпратено в неделя следобед.
Поколебах се дали да отговоря, да я питам какво би могло да е толкова важно, но реших да пропусна. И бездруго скоро щях да разбера. А и трябваше да тренирам търпението си.
През целия ден в петък не се отделих от мобилния си телефон, въпреки упреците на Изабел, че се побърквам. Дори го бях оставил на вибрация по време на едно съвещание на ръководството. На тези съвещания от една година насам се обсъждаха основно финансови проблеми и заплатите на всички ни бяха орязани. Под въпрос беше не оцеляването ни, а това, за което си харчехме парите. На два пъти подскачах от мястото си и напусках съвещанието при вибрирането на телефона си, ала и двата пъти се оказа, че съм получил рекламни съобщения на електронната си поща. Накрая с удоволствие си тръгнах за вкъщи и успокоих параноята си, прекарвайки приятна вечер с Изабел. След като хапнахме хубаво, тя се съжали над мен и ми предложи да потърсим информация за доктор Хънтър в интернет, за да видим на какво ще попаднем. Просто имах лошо предчувствие, което не можех да си избия от главата…
Щом тревожните резултати от търсенето се занизаха един след друг, Изабел изпусна чашата си с вино, която се строши в пода.
И чак тогава започнахме да схващаме смисъла на онова, което току-що бяхме прочели.
3
На пет минути пеш от битпазара „Ватерлоплейн“ в Амстердам има една странична уличка, завършваща с тухлена стена. Сградата от червени тухли в края на улицата от дълго време беше свърталище на незаконни квартиранти. Наскоро бе преобразена в блок от малки апартаменти, по-скоро стаи, които се даваха срещу седмичен наем.
Двамата младежи, които преди десетина дни бяха наели стаята на последния етаж, имаха вид на скитници. Когато пристигнаха, бяха брадясали и облечени с мръсни джинси, тениски и тънки якета, въпреки че слънцето през февруари в Амстердам не топлеше особено.