Шимон млъкна. Изведнъж ни заля глъчката на улицата. Вдигнах поглед, щом един японски турист и жена му влязоха в бара. Те изглеждаха разтревожени от демонстрацията навън. Изабел ме стрелна с очи.
— Колегата ми, след като малко го попритиснах, ми довери, че на разкопките са намерили свидетелство за Пилат Понтийски… — продължи Шимон. Говореше тихо, почти шепнеше.
— Удивително! — възкликна Изабел. — Пилат Понтийски!
— Шшшт… — Мъжът сложи пръст пред устните си и се огледа бързо, за да види дали някой подслушва. — Още не е потвърдено.
— Какво не е потвърдено? — попитах припряно.
Той се наведе по-близо. Вече шепнеше.
— Очевидно са намерили скрити свитъци под някакви римски останки. Има слой сажди над останките, което означава, че обектът най-вероятно си е лежал непокътнат от 70 г. сл. Хр., когато тази част на Йерусалим е била унищожена, след като Тит потушава Голямото еврейско въстание. Това се случва много преди възникването на исляма. Попадането на подобни свитъци би било нещо изключително за един археолог — измънка едва чуто.
— Онези хора там наясно ли са с това? — Посочих към множеството навън. Намираха се малко по-нататък нагоре по улицата, но все пак бяха достатъчно близо, за да можем да чуем скандиранията им.
— Не знам — призна Шимон.
Нямах представа какво казват, но във въздуха се усещаше истинско напрежение. Почти всички във фреш бара извиваха шии през няколко секунди, за да видят какво става. По улицата бързо преминаваха хора.
Наведох се напред, протегнах се, докато успея да видя демонстрацията. Тълпата невероятно се беше разраснала, сега тя блокираше напълно „Виа Долороса“.
— Какво скандират? — попита Изабел.
— Казват, че на никого не бива да се позволява да копае в този район — отвърна Шимон. — Твърдят, че там преди е имало мамелюкско медресе, което е било опожарено с всичките ученици вътре по време на въстание преди петстотин години. Казват, че с разкопките се осквернява едно гробище. — Той шумно доизпи сока си.
— Така ли е? — поисках да узная.
— Под всяка къща в този град има кости — изтъкна той. — Изненадан съм, че изобщо са получили разрешение за тези разкопки.
— Едно е сигурно — рекох. — Дяволски много хора ще се заинтересуват от този обект.
Той задържа ръката си просната на масата.
— Нямам никаква представа какво ще докаже обектът. Но ти си прав — има хора, които ще се разтревожат от каквито и да е сведения от епохата на Пилат Понтийски. Особено ако съдържат доказателства, че истината за онова време по някакъв начин се различава от написаното в Библията.
— А може откритието да предизвика и всеобща радост — предположих.
— И все пак смяташ ли, че ще можеш да ни вкараш на тези разкопки? — намеси се Изабел.
Шимон отмести очи от мен и я огледа настойчиво. И аз я погледнах. Черната й коса беше вързана на кок, но от него стърчаха странни кичури и му придаваха разчорлен вид. Изглеждаше добре по този начин. Загорялата й кожа, светлите очи и усмивката й бяха неустоими.
— Ами хайде да видим дали ще мога. — Шимон стана.
Заобиколихме мястото, където бушуваха демонстрантите. Уличките зад „Виа Долороса“ бяха широки само един-два метра на места. И изглеждаха още по-тесни заради високите стени на сградите, построени предимно от пясъчник. Прозорците бяха преградени с решетки, все едно вървяхме покрай затвор. А и повечето бяха разположени твърде нависоко, за да ги достигне човек.
Много от тях така или иначе бяха затулени от дебели жълтеникави дъски. Някои имаха и железни решетки. Повечето от тесните дървени портали, водещи към къщите, се предхождаха от едно-две износени стъпала от пясъчник. На отделни места нависоко се виждаха брезентови тенти и каменни сводове, които напълно засенчваха светлината.
Не беше типичният средновековен лабиринт от улички, който можеше да се види в европейските градове. Това беше лабиринт от библейската епоха.
Група младежи едва не се сблъскаха с нас, докато се разминавахме. След тях минаха още трима. Всички бързаха.
На следващия завой намерихме сградата, от която те бяха излезли. Изглеждаше като някакво училище. Отвътре се появяваха още млади мъже с чанти под мишници или раници на гърбовете.
След като подминахме училището, хората край нас се разредиха. Уличката, в която свихме, за да заобиколим „Виа Долороса“ беше по-тясна от всички други, през които бяхме минали. Сякаш бяхме притиснати от сградите, издигащи се от всяка страна. Нямаше да можем да направим кой знае какво, ако някой с нож решеше да ни нападне, за да ни обере.