Най-накрая завихме зад друг ъгъл и пътят ни бе блокиран от висока до раменете ни синя бариера. Зад нея имаше израелски войници в зелени униформи. Черните им каски бяха обвити с прозрачна пластмаса, която покриваше и лицата им.
Бяхме останали сами на улицата. Щом приближихме бариерата, Шимон размаха личната си карта във въздуха. Един от войниците извика нещо към него. Шимон вдигна картата над бариерата. След половин минута бариерата се отдръпна назад и настрани.
Зад нея, опрени до стената зад патрулите, имаше натрупани пластмасови щитове. Двама от войниците държаха в ръце оръжия, които приличаха на пушки за пейнтбол. Вероятно бяха електрошокови или нещо по-лошо. Войниците изглеждаха така, сякаш бяха готови на всичко.
Шимон каза нещо на иврит, щом един от униформените прегледа личната му карта и я предаде на най-възрастния на вид войник, може би не повече от двадесет и две, двадесет и три годишен. Той бутна каската си назад и заговори бързо на иврит.
Шимон отговори спокойно. После се обърна към нас.
— Носите ли паспортите си? — попита ни той.
Аз извадих моя от задния джоб на панталоните си. Задържах го пред мен, отворен на страницата със снимката ми. Войникът го взе, прегледа го, проверявайки всяка страница. За щастие документът беше нов и не съдържаше печати, които можеше да не му харесат.
Изабел извади нейния и една малка бутилка вода от чантата си. Действието й доведе до насочването на четири пушки срещу нас.
Шимон рязко вдигна ръце и каза нещо, което завършваше на „Айййиии“.
Изабел им показа паспорта си с една ръка и отпи от бутилката с другата, след което ми я подаде.
Войникът взе паспорта й, заразглежда го в продължение сякаш на векове. Най-накрая й го върна. После ни пуснаха да минем. След секунди завихме зад един ъгъл и видяхме висока стоманена преграда да блокира другия край на улицата. Между нея и нас имаше група израелски войници с каски. Можех да чуя арабските скандирания отвъд.
Изведнъж върху преградата се появиха две ръце и едно кафяво лице изникна над нея. Някой сигурно бе повдигнал човека нагоре, тъй като стената беше висока три метра. Войниците от тази страна заудряха с метални палки в близост до ръцете. Лицето се скри, но един вик се извиси, сякаш мъжът бе ранен, а може би викът бе предизвикан от това, че е видял нас зад преградата.
Каквато и да бе причината, последва дъжд от камъни, който прелетя над преградата и се засипа над нас.
Вдигнах ръка, за да предпазя Изабел. Един камък се удари в дланта ми. Заболя ме адски, но не свалих ръката си.
Вратата, пред която се намирахме, тясна и със стъпало от пясъчник отпред, беше като другите на улицата, плътно затворена. Върху нея имаше бележка, залепена в краищата със синьо тиксо. Шимон похлопа на нея, но никой не отвори. Край нас падаха камъни.
Шимон отново почука, този път по-силно. След малко вратата се пооткрехна и погледите ни попаднаха върху мъж, който заемаше цялата й ширина. Той беше червенокос, с лунички и с рижави вежди. Кожата му бе бледорозова. Ризата му беше тясна, с избеляла червена шарка през средата.
— Какво искате? — попита ни доста недружелюбно той.
Звучеше така, сякаш беше от някой затънтен край на Американския юг. За момент си помислих, че може да събудя у него малко съпричастност, като ме види да държа американски паспорт. Но той притеснено изръмжа насреща ни.
— Без посетители — отсече.
И захлопна вратата под носа ни.
До нас отново се стовариха камъни.
— Ох! — простена Изабел и се прикри с ръце.
Заудрях вратата с юмрук. Тя се залюля на пантите си.
— Отвори, за бога! — изкрещях.
После тя пак се пооткрехна.
— Казах ви, без посетители — повтори недружелюбно червенокоското.
Шимон вдигна личната си карта.
— Имам право да вляза и да огледам разкопките. Аз съм професор от Еврейския университет. Дадох препоръки на Макс Кайзер, за да получи достъп до обекта. Трябва да видя къде е работил той… след това, което се случи с него. Тези хора са мои колеги — посочи към нас.
Червенокоското размаха ръце във въздуха.
— Нямаме време да правим обиколки.
— Няма да се бавим. Ако се наложи да се върна тук с приятеля ми от отдела за антики, ще ни отнеме доста повече време. Той държи на щателните проверки на обектите, за да се увери, че се ръководят правилно.