Червенокоското се намръщи.
— Дал си препоръките си на Макс, така ли? — рече той, а Шимон кимна. Подозрението в погледа му се замени с разбиране и попита: — По проекта за червената крава ли работиш?
— Да.
— Макс те спомена.
Шимон му отправи тънка усмивчица.
— Не искам да се налага да се връщам пак. Знаеш кой съм. Пусни ни.
Червенокоското въздъхна.
— Добре, влизайте. Но трябва да побързате.
Той застана встрани.
Аз прекрачих първи. Изабел ме последва. Мъжът се провикна след нас да не пипаме нищо.
— Бъдете много внимателни — предупреди ни. — Посетителите не се покриват от никакви застраховки. — Думите му отекнаха през сградата. — И не правете снимки!
Обърнах се. Той бе разперил ръце, за да спре Шимон на входа:
— А на теб искам да кажа нещо…
— Разгледайте наоколо — подвикна Шимон. — Ще ви настигна.
Бяхме вътре. Той бе успял. Някъде отдолу долиташе приглушено тупкане. Едно стълбище ни приканваше от другата страна на голямата прашна стая, в която се намирахме. Част от него водеше надолу, другата продължаваше нагоре. А описанието на стаята като прашна би било меко казано. Беше прашно като в пясъчен ров. Във всеки ъгъл имаше купчини от пясък и паяжини, както и дебел слой пясък по пода с улей и следи от ботуши. Близо до стълбите също имаше камара пръст, сякаш част от нея бе сметена надолу от горните стаи.
Дали къщата бе изоставена от десетилетия? Със сигурност изглеждаше така.
Заслизахме по стълбите.
Стаята под нас беше по-тъмна, пълна с паяжини. Нямаше повече стълби надолу, само една дупка в пода, широка около метър. От дупката струеше светлина. Тупкащият звук идваше отвътре. Аз се надвесих над отвора. Изабел беше зад мен. Вече не чувах гласовете на червенокоското и Шимон. Чувах други гласове, европейски. Някой питаше нещо на немски там долу. Гласът, който му отвърна, също говореше на немски. Кой, по дяволите, участваше в тези разкопки?
В дупката се спускаше лъскава стоманена стълба. Аз я хванах и стъпих на нея.
— Мисля, че това е един от случаите, в които не важи изразът „Първо дамите“.
Погледнах надолу.
Видях лъскаво оборудване, портативен генератор и няколко бели херметически пластмасови сандъка върху каменния под. Имаше друга дупка с подобна големина и в пода под нас.
— Не е нужно да слизаш, ако не искаш.
— Защо не се опиташ да ме спреш? — предизвика ме Изабел.
Не можах да измисля учтив отговор.
В дъното на стълбата се усещаше тежкият въздух. Генераторът работеше, а една червена тръба, дебела около два сантиметра, излизаше от него и влизаше долу в следващата дупка. По устните ми полепнаха песъчинки. Стените на това ниво бяха от древни квадратни каменни блокове. Върху тях нямаше мазилка, както по стените горе.
Вече не долиташе немска реч. Хората долу вероятно бяха чули идването ни.
Огледах се. В един ъгъл стърчеше висока до коляно купчина от начупена, избледняла древна дървесина. Стаята бе с различна форма от тези горе. Гледаше към различна посока, диагонално на горната, сякаш сградата, от която беше част, бе имала друго изложение. От помпата се носеше миризма на масло. А шумът от нея бе доста по-висок сега, когато я приближихме.
Дупката, която водеше по-надолу, се намираше в отсрещния ъгъл. Този път там се виждаше началото на истинско стълбище към долното помещение. Вече се намирахме доста под нивото на улицата. Имаше вдадена врата близо до стълбите, тотално блокирана от купчина каменни блокове. Те изглеждаха така, сякаш стояха там от дълго време. Накъде водеше тази врата? Защо бе заприщена отвътре?
Тук долу температурата бе висока. По челото ми започна да се стича пот. Ризата ми също все повече се навлажняваше. После се появи нечие лице, което надникна над незащитеното стълбище.
Изражението му беше ядосано.
21
Хенри Моулъм извади торбичката чай от тънката си бяла пластмасова чаша и я пусна в зацапаното пластмасово кошче за боклук. Работата в Службите за сигурност не бе толкова бляскава, колкото я изкарваха по филмите.
Той занесе следобедния си чай на бюрото. Трябваше да прочете доклад, отворен на един от двата му по-малки странични екрана. Докладът беше в защитен PDF формат — документ, който не можеше да се разпечатва или запазва и до който бе получил достъп чрез паролата си. Той можеше да се чете само върху екрана, а информацията за периода от време, в който стоеше отворен, и от кого се четеше, се записваше като част от метаданните на документа.