Атмосферата в стаята се промени за секунда, все едно мъжът беше изкомандвал „огън“. Двамата ни немски приятели се спогледаха, сякаш бяха разкрити. След малко шумно трополене се разнесе над нас.
Валтер се протегна, взе кутията от ръцете ми и я сложи на мястото й. Аз се отдръпнах от дупката и стълбата.
Някой слизаше долу. Ако се съдеше по шума, не беше само един човек. След малко на стълбите изникнаха нозе, облечени в зелени военни крачоли. Появиха се двама късо подстригани мъже — поне два метра високи и достатъчно едри, за да играят в защитата на „Ню Йорк Джетс“22. Те застанаха близо до нас, като охранители, които ни бяха хванали, че сме влезли без разрешение.
След тях слезе и трети американец, по-възрастен, с бяла коса и буйна бяла брада. Той държеше голяма бяла кърпа в ръката си и взе да бърше челото си пред нас.
— Как, по дяволите, влязохте? Изобщо не е редно да сте тук долу. Това е затворен обект. — Той застана пред мен, заби показалец в гърдите ми.
Аз го пернах и той отдръпна ръка.
— А вие кой сте? — попитах.
Двамата му приятели застанаха от двете му страни.
— Онова момче горе е направило сериозна грешка, като ви е пуснало тук само заради една препоръка. В нарушение сте. Трябва да си тръгнете сега. — Той се обърна към Дитер: — Не си ги пускал по-надолу, нали?
— Не — отвърна Дитер. — В никакъв случай. — Той прозвуча достатъчно почтително, за да предположа веднага, че по-възрастният американец е негов шеф.
— Да не би да не съм чул, като се представихте? — обадих се аз. — Ще ни дадете ли някакво обяснение защо се налага да ви слушаме?
— Не е нужно да знаете кой съм. Това, което трябва да направите, е да напуснете веднага този обект. — Лицето му стана издуто и мораво на места, все едно всеки миг щеше да се пръсне.
— Ще припадна, ако вземате всичко толкова сериозно — подметна Изабел.
— Този обект е извън вашата компетенция — заяви той. — Откритието му е божествено провидение. Не бива да сте тук.
— Надявам се целият свят да разбере какво има на това място — отбеляза Изабел.
Видях, че той не оцени забележката й. Лицето му стана още по-мораво.
— Качете ги горе — нареди и се насочи към стълбите.
— Кой е този? — обърнах се към Дитер.
— Пастор Стевсън. Той спонсорира тези разкопки — обясни Валтер.
— Е, ние и без това си тръгвахме — рекох. — Приключихме обиколката си. Видяхме всичко, което искахме, благодаря. — Наблегнах на думата всичко.
Късо подстриганият тип до Изабел настръхна, като че ли се канеше да я хване. Направих две крачки напред и замахнах с ръка помежду им, сякаш свалях паяжина между тях.
— Тръгваме — казах. — Гледай да не докоснеш някой от нас, освен ако не искаш да се озовеш по задник сред боклуците — заканих се аз и кимнах към дупката в пода, недалеч от мястото, където стоеше мъжът.
— Изчезвайте тогава — обади се другият младеж. — И по-живо.
— Не са ли ви учили на обноски? — попитах.
Той ме изгледа с ярост.
Поехме нагоре по стълбите. Изабел и Шимон се качваха пред мен. Понеже не се движехме достатъчно бързо, колкото искаха от нас, бях сбутан два пъти в гърба, но след като извъртях ядно лакътя си, това не се повтори.
Горе мъжът, който ни пусна, стоеше смутено до вратата към улицата.
Той я отвори. Край нас вече не падаха камъчета, а камъни. Не чак толкова много, но достатъчно, за да не ти се иска да стоиш на улицата и да обсъждаш времето.
— Ооох! — изстена Изабел, щом портата се захлопна с трясък зад нас.
Един камък я бе уцелил по прасеца. Дънките й бяха скъсани и изцапани с кръв. Вдигнах ръка, за да я предпазя, макар че не беше кой знае каква защита.
— Трябва да минем зад ъгъла — каза Шимон, — за да отидете да я прегледат.
— Къде е най-близката болница? — попитах полицая, който отвори бариерата да ни пусне.
— Идете в „Бикур Холим“ — обясни той. — Имат добра спешна помощ и се намира наблизо. — После извърна поглед. Безизразното му лице показваше, че е виждал много по-лоши неща от драскотината на Изабел.
Тръгнахме обратно към портата Яфа и стигнахме до пиацата за таксита, където се сбогувахме с Шимон.
— Всяко такси ще ви откара дотам — рече той. — Обадете ми се, ако имате нужда от още помощ.
След десет минути ни спряха отвън пред болницата. Беше 15.55 часът, вторник. Бяхме в града само от два дни, а приятелката ми вече беше ранена…