Мястото беше оживено. По-старата част на сградата беше във викториански стил, изградена от избледнял, с вид на глазура, пясъчник. Имаше заострени сводести прозорци и балкон на първия етаж, откъдето бе възможно царски особи от епохата на Едуард да са махали на тълпите, дошли да ги видят. Балконът едва ли вече се използваше с тази цел.
Държах Изабел за ръка, докато сестрата почисти крака й в модерното спешно отделение. Чакахме само двадесет минути, макар чакалнята да бе пълна, което говореше добре за израелската система на здравеопазване. Кабинката за преглед, в която се намирахме, беше толкова съвременна, колкото и в Лондон.
— Няма да им дам да ме задържат — заяви Изабел с решително изражение, докато чакахме сестрата да се върне.
Чуваше се шумно жужене от синьо-сивата апаратура до нас и от осветлението. Забелязах, че болницата обслужва удивително разнообразие от пациенти. Имаше араби, православни евреи с къдрици, светски евреи, френски туристи, две изключително слаби жени с вид на етиопки и една едра блондинка от Централна Европа.
И това виждах само в участъка около нас. Сигурно, ако погледнех по-нататък, щях да попадна и на други екземпляри.
Сестрата, която се занимаваше с Изабел, беше дребна бледа жена с къса руса коса. Тя бе привлекателна, макар и не колкото приятелката ми.
След като се върна, сестрата съобщи на Изабел, че трябва да й поставят инжекция против тетанус. Тя обаче отказа, понеже й бяха били такава само преди шест месеца.
Сестрата пак излезе. Щеше да доведе доктор да прегледа Изабел, преди да я пуснат. Кушетката за преглед, върху която седеше тя, бе нагласена с изправена облегалка. Беше покрита с медицински хартиен чаршаф, целият нашарен с големи сини букви на иврит.
— Имаш късмет, че не е чак толкова лошо — отбелязах.
— Винаги ли трябва да гледаш откъм светлата страна? — Тя разтърка челото си.
— Значи предпочиташ да се оплаквам?
— Смяташ ли, че изчезването на Сюзън има нещо общо с тези разкопки? — попита Изабел.
— Възможно е. Кайзер винаги се е забърквал в странни каши, доколкото разбирам.
Изабел изпъна гръб.
— Не е нужно да си гений, за да напишеш името на Пилат Понтийски върху парче мрамор. Надявам се, че не си приел всичко за чиста монета — каза тя.
— Може да е автентично — изтъкнах. — Смятам, че Кайзер е помолил Сюзън да дойде тук, за да даде експертното си мнение за консервацията на находките в тази сграда. Може дори да я е завел долу, за да й покаже какво правят.
— Вероятно е искал тя да потвърди, че мястото е толкова реално, колкото изглежда.
Изведнъж се чуха високи гласове. Видях двама израелски полицаи, които крачеха към нас. За миг предположих, че те са се насочили към друг, към някой престъпник, който щеше да си получи заслуженото наказание, но грешах.
Погледите им бях отправени към нас.
— Вие ли сте Шон Раян? — попита по-едрият от двамата.
Те ни гледаха, както и всички останали наоколо. Бърборенето в помещението затихна на момента.
Всички очакваха отговора ми.
Дори апаратурата около нас сякаш бе замлъкнала. Чувах само кръвта, пулсираща в ушите ми…
Какво ставаше, по дяволите?
23
Момичето се поклони ниско. Беше застанало на колене и челото й почти докосна кремавия мраморен под. Косата й и по-голямата част от лицето бяха покрити от стегнато черно фередже, което той забеляза, че е набраздено и завързано по начин, характерен за някои части на Судан. В къщата на баща му преди имаше слуги като тази девойка.
— Стани — нареди той.
Тя се подчини. Беше много слаба.
Имамът се усмихна. Напоследък не му се случваше често да го посещава сама млада жена. Къщата му, най-хубавата в целия квартал, беше в бедна част на Кайро, но не това ги отблъскваше да идват, а репутацията му.
— As-salamu Aleikum, Али Билах, учителю. Имам нужда от помощта ти. Съгреших Много съм изплашена. — Тя се поклони ниско.
Той не я подкани да седне на възглавниците наоколо. Нямаше да е правилно. Размърда големия си задник върху ниския диван, погледна я. Очертаваше се добър следобед.
Тя направи крачка напред, вдигна лице за момент. Зелените й очи, които бяха всичко, което се виждаше от лицето й, бяха ярки като скъпоценни камъни.