— Откъде си?
— От Джуба. — Момичето сведе глава под погледа му. Това бе истински знак за уважението й.
Той се оказа прав за суданския й произход.
— В какво си съгрешила?
Стаята беше топла. Капаците на прозорците бяха отворени и един квадрат от нашарена с прах слънчева светлина огряваше пода между тях. Ранното следобедно слънце означаваше, че няма да е нужно да се пали огъня в голямата черна печка долу в кухнята. Което също така означаваше, че той е сам в къщата. Съпругата му бе мъртва, ракът я бе отнел рано, но сестра й идваше и приготвяше храна за вечеря през повечето дни, освен през някой случаен слънчев ден по това време на годината като този, когато тя първо вземаше собствените си деца да ги разходи край Нил.
— Може ли да ви покажа?
Той кимна.
Следващите й действия го накараха да се задъха. Тя се наведе, сграбчи полата на дългата си черна рокля и я вдигна до бедрото си, като я задържа с една ръка.
Краката й бяха кафяви, слаби. Имаше синя татуировка на змия, увита около бедрото й там, докъдето би стигнал ластикът на чорап. Люспите й бяха пурпурни, тъмнокафяви. Той никога не бе виждал подобно нещо.
— Съгрешила ли съм? — попита тя. Гласът й трепереше.
Имамът затвори очи. Това момиче заслужаваше, без никакво съмнение, да бъде отървано от злото. След секунди ги отвори.
Последното, което видя, беше проблясъкът на острието.
А последното, което чу, беше бълбукането на кръвта от гърлото му, когато гласните му струни увиснаха безполезни…
24
— Да, аз съм Шон Раян. Какво става?
По-едрият от двамата полицаи държеше белезници. Те бяха лъскави и по-големи, отколкото си ги представях. Носеше тъмносиня риза с емблема във вид на щит върху всяко рамо, изобразяваща бяла Давидова звезда.
После той направи нещо, което никога преди не бях виждал, освен по телевизията. Застана пред мен, хвана с ръка китката ми и я закопча с белезниците, преди да мога да кажа нещо.
— Арестуван сте за влизане без разрешение в археологически обект с ограничен достъп и за нарушаване срока на туристическата ви виза.
Мисля, че в този момент неволно зяпнах от шока. Казват, че ченето ви увисва, когато се изненадате, и това е вярно — наистина е така…
Другото ченге говореше с един санитар, който се бе появил. Полицаят имаше оредяваща коса и жилаво телосложение, сякаш почти не се хранеше.
Изабел понечи да стане от кушетката, ала на него това не му хареса.
— Спрете, Изабел Шарп, не мърдайте! — извика той.
Странно, но затишието в отделението се превърна във внезапен шепот, сякаш рояк пчели бяха излезли от стените около нас.
— Просто се надигам от леглото — обясни учтиво Изабел.
Полицаят, който бе най-близо до нея, извади оръжието си и го насочи към лицето й. Сърцето ми затупка. Какво очакваха да стане? Изабел да се самовзриви ли?
— Няма нужда от това — извиках.
— Ще следвате инструкциите ни — нареди полицаят.
— Няма нужда да вадите оръжието си — говорех бавно, надявайки се да успокоя нещата. — Ние сме просто туристи, това е всичко.
Обърнах се към Изабел:
— Да правим каквото ни наредят. Това трябва да е някаква грешка. Сигурен съм, че ще се разберем.
Тя протегна напред китките си. След секунди ченгето щракна белезниците около тях. Изражението му ми подсказваше, че вероятно прекалявам с оптимизма си.
— Разбираме, че лечението ви тук е приключило и сте в състояние да си тръгнете — обърна се той към Изабел.
— Значи знаете повече от мен — изгледа го озадачено тя.
Можех да възразя, че докторът не го е казал лично на нея, но раната на крака й беше относително лека и бе превързана с впечатляващ на вид лейкопласт в телесен цвят.
А аз бях прав за прекаления си оптимизъм. Те не бяха направили грешка и знаеха точно кого арестуват.
Отведоха ни до голям бетонен, приличащ на бункер полицейски участък. Той бе само на десет минути с кола от болницата, но нямах представа в коя част на Йерусалим сме. Намираше се на главен път с ниски офиси, разположени зад дърветата наблизо.
Закараха ни дотам в бяла полицейска кола със сини ленти, без дръжки на задните врати и с частично затъмнени стъкла. Влязохме в подземен паркинг под управлението.
След като бяхме щателно претърсени в отделни стаи и преминахме през метални детектори, ни отведоха заедно надолу по един коридор без прозорци. Докато гледах пребледнялата Изабел, си представих как ни задържат задълго, без процес, и ни хвърлят в израелски затвор, без да знаем какво ще се случи.