После ни разделиха. Нямах представа защо ни събраха заедно само за да минем по коридора, но вероятно си имаха причина.
Може би се надяваха, че като ме види, Изабел ще иска да говори с мен, но не стана така. Ако някой си въобразяваше, че тя е от плашливите, много грешеше.
Изхождайки от това, което ми бе разказвала за някои от приключенията си в Истанбул, преди да се запознаем, и от поведението й по време на инциденти, в които бяхме участвали заедно, един арест нямаше вероятност да я изкара от релси.
Отне им два часа да сверят основната информация за нас: да потвърдят, че сме отседнали, където твърдяхме; че бяхме тези, за които се представяхме; че имахме самолетни билети за връщане; че бях един от основателите на Института за приложни изследвания в Оксфорд; и че имахме основателна причина да посетим обекта в Стария град…
Не бях особено притеснен по време на всичко това. По мое мнение не бяхме сторили нищо нередно. Всъщност се опитвахме да им помогнем в издирването на доктор Хънтър.
Отне им само още тридесет минути да решат да ни депортират. Биваше си я скоростта на израелското правосъдие. Беше точно обратното на това, което си представях.
С Изабел се срещнахме отново в една стая в дъното на полицейския участък. Предадоха ни и личните вещи от хотела. Това беше поредната изненада за мен тази нощ — сякаш бяха наясно какво ще ни се случи от момента, в който ни арестуваха.
Раниците ни също бяха професионално претърсени, обърнати наопаки. Не беше трудно да го разбера. Всяка извадена отвътре вещ бе прибрана на различно място. На тях очевидно им беше все едно дали ще узнаем какво са правили или не.
Добрата новина беше, че целият ни багаж от хотела е прибран в чантите ни. Нищо не липсваше. Бяха натъпкали вътре дори стария вестник от нощното шкафче.
Най-много обаче ме изненада решението им да ни депортират. Вярно е, че се набутахме на тези разкопки и може би бяхме нарушили няколко важни правила за достъпа до археологически обекти, но никога не съм си представял, че влезлите без разрешение в такъв обект ще се третират по този начин.
За тях също така нямаше значение, че бяхме заведени там от Шимон. Те отделно щяха да се заемат с него, както ни уведомиха. И имахме късмет, че не ни повдигнаха обвинение в престъпление.
— Не може да не сте запознати с важността на археологическите закони в Израел — изтъкна ченгето, докато ни обясняваше какво ще се случи с нас.
В края на краищата не повярвах на приказките им. Някой отгоре просто беше решил, че не сме добре дошли. Това беше. Бяхме история…
Дотук с надеждите ми да помогнем в намирането на Сюзън.
Следващата голяма изненада беше, че ни позволиха да изберем в кой град да бъдем депортирани. Помолиха ни да вземем това решение, докато ни отвеждаха към международното летище „Бен Гурион“.
Пускаха сирената, когато попадахме в задръстване, така че пътуването ни отне само тридесет минути. Най-интересното нещо, което видях по пътя, беше дългата редица от военни автомобили, танкове върху ремаркета и странно изглеждащи камиони, дърпащи контейнери в пясъчен цвят, край които минахме — всички те отиваха към Йерусалим. Сигурно бяха към петдесет. Беше явно, че нещо друго ставаше тук…
По-дружелюбният от полицаите в колата ни съобщи, че в следващите няколко часа има полети за Лондон, Истанбул, Ню Йорк, Франкфурт и Атина.
Изабел ме смушка с лакът и се обърна към мен. На задната седалка на колата бяхме само двамата. Тя заговори на полицая отпред, докато ме гледаше.
— Ще вземем полета до Атина — заяви, дарявайки ме с тънка усмивчица, с която ме приканваше да не споря.
Реших да се съглася. А не биваше.
Надявах се Изабел да има план. Предполагах, че тя все още има достатъчно контакти в Лондон във Външно министерство, за да ни помогне по някакъв начин.
Когато стигнахме летището, получих поредния шок. Точно пред сградата на терминала стоеше и разговаряше по телефона едно от другарчетата на онзи стар белокос пастор от разкопките в Стария град. Беше шантаво съвпадение. Толкова шантаво, че предупредителните камбанки в главата зазвъняха оглушително…
Изглеждаше най-вероятно бързото ни отпътуване от Израел да е било ускорено от приятелчетата на този тип. Не ставаше въпрос само за това, че сме нарушили някакви правила.