Но защо бе толкова важно да напуснем страната, че чак да се налага да ни следят, докато го правим?
— Видя ли приятелчето си отвън? — подхвърлих на Изабел, докато чакахме да сканират багажа ни.
Тя дори не обърна глава, а само се усмихна. Когато минахме проверката за сигурност, попита полицаите дали може да отиде до една вестникарска будка наблизо. Те кимнаха. Тя купи екземпляр на „Йерусалим Поуст“. На първа страница се споменаваше за военна мобилизация и че на всички запасни военни е било наредено да се явят в поделенията си.
След половин час, след като си купихме скъпи билети и минахме по бързата процедура през още две проверки, вече чакахме в сектора за заминаващи. Нашите полицаи седяха наблизо и ни държаха под око. Слава богу, не бяха настояли да ни сложат белезници. Защото, както ни обясниха, се бяхме съгласили да си тръгнем веднага и без да протестираме срещу заповедта за депортиране.
Дадоха да се разбере, че ако не сме се били съгласили, щели да ни задържат в затвора за няколко дни или може би дори десетина, в очакване на изслушването. И ако бяхме загубили, никога повече нямаше да ни бъде позволено да влезем в Израел. А сега можехме да се върнем, ако първо подадем молба до някое израелско посолство.
— Защо всъщност отиваме в Атина? — попитах, навеждайки се близо до нея.
Главите ни почти се докосваха.
— Шимон Маркус ми спомена нещо, докато ти беше в тоалетната в онзи фреш бар в Йерусалим. Сетих се, докато бях в полицейския участък.
— Какво ти каза той?
Тя заговори бързо:
— Той ми обясни, че Кайзер бил обсебен от Ибн Килис.
— Кой?
— Така си и мислех — отвърна тя. — Шимон каза, че той е бил Велик везир в Кайро, очевидно от еврейски произход, помогнал за основаването на династията Фатимиди през шестдесетте години на двадесети век. — Съобщи ми го така, сякаш се очакваше да разбирам защо тези факти са свързани със случващото се в момента.
— Е, и какво от това?
— Очевидно Кайзер е възнамерявал да отиде в Кайро тази седмица, за да посети Музея на антиките.
— Смяташ, че трябва да отидем там ли?
— Да. И ако искаме да отидем от Израел до Кайро със самолет, трябва да минем през Атина. Няма директни полети.
Египет присъстваше толкова често в новините не само през последните няколко години — заради цялата изкарана наяве драма около Мубарак — но и напоследък, когато някои от промените там бяха започнали да оказват влияние.
Беше сряда следобед, когато самолетът ни за Египет излетя от Атина почти с един час закъснение. Полетът отне само час и половина и се забавихме още малко на терминал 3 на летището в Кайро, след като пристигнахме.
Трябваше да се наредим на една опашка да си купим виза, а после — на друга, за проверка на паспортите. Процесът изглеждаше безкраен. Докато чакахме, Изабел ми съобщи някои факти за Кайро. Той беше очевидно най-големият град между американските континенти и Индия, което включваше и Африка и цяла Европа.
Осемнадесетте му милиона жители живееха на едно от най-гъсто населените места на Земята, с гъстота на населението три пъти по-голяма от тази на Лондон. Пирамидите в Гиза се намираха в западните му покрайнини. А от повечето от хубавите му хотели, разположени на противоположния източен бряг на Нил, се откриваха изумителни гледки към пирамидите и към пустинята. Особено от по-високите им етажи.
Градът е бил римски, гръцки и после мюсюлмански, управляван от различни халифати, между които Умаяди, Фатимиди и Османци. Всеки бе оставил зад себе си своя отпечатък…
Апостол Петър написал първото си послание тук. Коптите — египетските християни, които отдавна бяха запазено малцинство в Египет, се придържаха към повечето от най-старите учения на Християнската църква.
Най-голямата библиотека в света също се намирала тук — през 80-те години на X век под управлението на Фатимидите. А те, според легендата, били сред най-толерантните секти в исляма, позволявайки на християните и евреите да участват напълно в държавните дела.
След Фатимидите дошъл Саладин, Великият везир на Кайро — мъжът, който отблъснал кръстоносците от Йерусалим.
Най-накрая минахме по реда си на опашката. Запътихме се направо към пиацата и се озовахме в едно ново такси с климатик. Придвижихме се бавно, но безметежно до хотел „Рамзес Хилтън“ на източния бряг на Нил, на десет минути пеша от известния, или по-точно скандалния, площад „Тахрир“. Там демонстрантите бяха свалили Мубарак и все още редовно се събираха на това място. Още по-близо се намираше Музеят на антиките, който представляваше задължителната атракция на Кайро с постоянната си изложба на древни мумии и злато от епохата на фараоните.