— Отгоре може да се види Средиземно море — информира ни таксиметровият шофьор на колеблив английски, сочейки към върха на кулата на хотела.
Остави ни пред високата сграда, за която по-късно разбрах, че има тридесет и шест етажа.
Хотелът се намираше на оживено кръстовище и сред забързания трафик се чуваше постоянно свирене на клаксони. Във въздуха се усещаше и лека миризма на изгоряло, сякаш недалеч имаше пожари.
Регистрирахме се и се настанихме в двойна стая, но — за мое неудоволствие — с две единични легла. Изабел предположи, че са ни я дали, защото не бяхме женени. Помолих за друга с двойно легло, за да й докажа, че греши. Обясниха ми, че няма свободни, понеже имало някакъв конгрес и стаите били резервирани.
Имахме късмет, че изобщо бяхме получили стая — така се изрази мъжът със сериозно изражение.
Избутах двете легла едно до друго. Изабел си взе душ първа и излезе в пухкав бял халат.
— Изглеждаш добре — отбелязах.
— Не се чувствам така. Стомахът ми се бунтува. — Тя застана до прозореца, гледайки навън към града. Часът бе 18.30. Беше тъмно и натовареният час пик изпълваше улиците под нас с ярките струи на светлините от фарове.
Тя изглеждаше замислена, сякаш пристигането ни тук я тревожеше.
— Ако искаш да се върнем в Лондон, кажи ми — рекох.
Изабел се обърна към мен, протегна ръка. Поех я.
— Не, заедно участваме в това. Ти имаш своите демони за прогонване, а аз ще ти помогна.
— Това прилича повече на разследване, отколкото на прогонване на демони — отбелязах.
Тя ме придърпа към себе си и каза:
— Мисля, че следваме правилната нишка.
Прегърнахме се, загледани в безкрайните светлини на автомобилите. Стори ми се, че се намираме в центъра на осветена паяжина.
Докато бях под душа, тя си уговори среща с Марк Хедсел, бившия й съпруг. Не мога да кажа, че горях от нетърпение отново да се срещнем с него.
Мина ми през ума да му намекна за начина, по който се бе отнасял с нея. Беше правил някои глупави неща, едно от които бе да я изостави в къща в Ирак, обстрелвана от въоръжени мъже. Чудех се защо е останала с него след това.
Когато излязох от банята, Изабел си бе сложила черна пола. Не беше къса, стигаше малко над коляното й, но видът й бе съвсем различен от черните или сини джинси, които обичайно носеше. Слагаше си грим пред огледалото.
— Изглеждаш добре — констатирах, докато бършех с хавлията косата си. — Заради Марк ли е?
— Не се прави на луд. Марк Хедсел е идиот, но може да ни помогне.
Тя ме измери с поглед.
— Ще бъдеш ли готов до десет минути?
— Толкова бързо?
— Тук се провежда някакво събитие, на което Марк ще ходи довечера. Ако искаме да го видим, трябва да побързаме. — Тя продължи да оправя грима си.
След десет минути бяхме в кръчмата „Шерлок Холмс“, една от забележителностите на хотела. Косата ми бе още влажна, а аз все още бях уморен от пътуването. След тридесет минути той още не се бе появил и ми стана мъчно за Изабел.
— Някога искало ли ти се е да го убиеш? — попитах, след като не за първи път отвърнах поглед от вратата, когато влезе поредният непознат гост.
— Много пъти. Ще пиеш ли още една бира?
Бутилката ми с египетска „Стела“ бе свършила. Изкушавах се от мисълта за още една студена бира.
Изведнъж писна аларма от зоната на фоайето извън бара. Отначало беше само единичен звук, ала после зави и сирена. Станах и се огледах за изходите. Барманът беше заобиколил бара отпред и спускаше капаците. Сервитьорът, който ни бе обслужил, обикаляше бързо масите.
— Всички трябва да си тръгнат — каза той, като ни приближи.
Излязохме навън във фоайето. Хората напускаха вкупом хотела. Не беше точно паника, но нещо доста подобно. Изабел спря, отвори чантата си, извади телефона си, потупа екрана. Някой й се обаждаше.
Тя вдигна ръка, за да ме спре да не тръгвам към главния вход, и след като свърши разговора си, заяви:
— Трябва да се качим до ресторанта на терасата. Той ни чака горе. — Прибра телефона в чантата си.
— Ами евакуацията? — посочих към хората, тичащи към изхода на хотела.