— Каза да не обръщаме внимание.
— Ти съгласна ли си?
— Винаги си е бил такъв — въздъхна тя. — Вероятно сам е пуснал алармата. Не бих се учудила.
Отправихме се към асансьорите.
Служителите от хотела стояха пред тях, не давайки на посетителите да ги използват. Изабел отиде до най-близкия служител, наведе се към него и му прошепна нещо. Той ни помаха чевръсто към единствения отворен асансьор, който бе точно зад него. Усмихна ми се, като приближих.
— Какво му каза? — попитах, щом асансьорът потегли нагоре.
— Ами това, че един от началниците на охраната е наредил веднага да се качим на терасата. — Тя отметна кичур коса от челото си. — Истината освобождава.
Ресторантът на терасата беше на втория етаж. Оттам имаше гледка към Нил и един широк бетонен мост, пренасящ над реката потоци от коли в двете посоки.
Заведението беше празно, с изключение на един по-възрастен сервитьор в черен костюм, който чистеше бюфета, като покриваше с капаци огромни сребърни плата.
В отсрещния край на помещението с нисък таван, застанал с гръб към стената, стоеше Марк Хедсел. Той ни помаха. Сервитьорът изобщо не ни удостои с поглед.
— Ама вие сте много точни — отбеляза Марк, докато сядахме. Той се здрависа с мен. Прегърна Изабел, която завъртя очи нагоре, щом я притисна.
— Вие вече сте обвързана двойка, нали? — поинтересува се Марк, след като му казахме, че сме долетели тук от Атина.
— Знаеш, че е така — отвърна Изабел, не скривайки изненадата си от въпроса му.
— Още от Истанбул — добавих. Отправих му фалшива усмивка.
— Как се чувстваш като безработна? — попита я той.
— Добре. Харесва ми да съм пак в Лондон.
— Напусна много млада — отбеляза мъжът с укорителна нотка в гласа.
— По-рано трябваше да го направя. — В размяната им на реплики се долавяше отчетлива острота.
— Накрая щеше да получиш каквото желаеш — каза й той.
Тя не отговори. Марк се обърна към мен:
— Искаш ли вода?
Той посочи към една кана със сребърен капак, която стоеше в средата на масата. Налях една чаша на Изабел и една за себе си. Марк вече си бе сипал.
— Научи ли нещо за това, за което те попитах? — обади се Изабел.
Марк ме погледна и се усмихна. Харесваше му да се чувства нужен.
— Това е голяма услуга.
— Оценяваме я — усмихна му се и тя.
Той отвърна на усмивката й. Исках да си тръгна. Нямахме нужда от този кретен. Марк се обърна към мен:
— Никога не мога да откажа на Изабел.
— Какво откри? — попита студено тя.
Той се вторачи в нея.
— Няма данни Макс Кайзер или Сюзън Хънтър да са идвали в Египет през изминалия месец. Ако са идвали, може да е станало само през граничния пункт на Таба23 горе, на Червено море. Но там напоследък имаше няколко злополуки. — Той изсумтя леко. — Всъщност повече от няколко злополуки.
— Нали знаеш, че е изчезнала? — отбелязах.
— Да, за съжаление.
— Смяташ ли, че израелците може да имат данни за напускането й? — попита Изабел.
— Мога да попитам.
— Преди имаше връзки в Израелската имиграционна служба, нали? — продължи тя.
— Имаш много добра памет — изненада се той.
Тя се обърна към мен:
— Един от най-добрите приятели на Марк от Бристолския университет заема висок пост в Израелската имиграционна служба. Наистина висок. — Изабел вдигна ръка във въздуха, за да го опише нагледно.
Изражението му не издаваше нищо.
— Той с коя област се занимава напоследък? — поиска да узнае тя.
Марк не отговори.
— Все още ти е приятел, нали? — добави тя, имитирайки шокирана физиономия.
— Все още съм приятел с много хора, Изабел.
Глух звук изпълни стаята.
Аз скочих от мястото си. Две аларми зазвъняха.
— Какво става, по дяволите? — възкликнах.
— Не се доближавайте до прозорците — разпореди се Марк. — Освен ако не искате да умрете…
25
Арап Анак затвори лаптопа си. Вилата беше обвита в мрак. Единственият шум, който чуваше, долиташе някъде отдалеч — беше на кола, идваща по пътя откъм долината. Той се заслуша, докато тя премина. Беше наел две местни жени да почистват вилата през изминалите няколко месеца, но преди две седмици ги освободи.