— Има много фанатици, които не са доволни от ситуацията в Египет. Това място е идеална мишена, ако мразиш чужденци.
— Не мислех, че нещата са чак толкова лоши…
— Такива са. Само защото не се съобщава нищо за Египет в новините в шест, не означава, че всичко тук е чудесно.
— Значи напрежението се изостря, така ли? — попита Изабел.
Марк вдигна рамене.
— Изникнала е цяла тайфа нови играчи. — Той се наведе над масата, снижи гласа си. — Тази нова групичка ще причини големи вълни. Нарича се „Уейл Ал Кайра“ — Защитниците на победителите от Кайро. Ал Кайра е първоначалното име на Кайро.
— Никога не съм ги чувал — признах.
— Ще ги чуеш. Те убиха един имам, който проповядваше толерантност в някои от големите джамии в Кайро. Взривиха го пред джамията му.
— Прекрасно — отбеляза Изабел.
— Да, а вчера някой отишъл и отмъстил, като убил един от техните имами, на име Али Билах.
— Това никак не е добре — рекох.
Той се приведе още по-близо и прошепна:
— Само дето Али Билах си го заслужаваше. Той имаше лоша репутация. Бил е намерен с прерязано гърло, от край до край. А преди това наливаше масло в огъня… Няма да повярвате как призоваваше за война срещу Израел.
Изведнъж през стаята проехтяха звуци от поредица от експлозии. Едва не подскочих. Явно положението навън ставаше все по-сериозно.
Сервитьорът при завесите се обърна и ни помаха. Когато Марк вдигна ръката си, мъжът направи жест с палците надолу.
— Трябва да тръгваме — каза Марк.
Щом той млъкна, се чуха още гърмежи и прозорецът зад сервитьора се разтресе. При взрива стъклото се изсипа в завесата, издухвайки я към центъра на стаята. Пресегнах се, за да дръпна Изабел надолу.
Марк стана и също понечи да я защити. Реакцията му ме изненада повече от дъжда от потрошени стъкълца, които изтрополиха по пода.
В стаята нахлу хладен въздух. Сервитьорът пълзеше по обсипания със стъкла килим към нас. Марк бе извадил телефона си и натискаше копчетата.
Изабел се изправи и се насочи към сервитьора. Аз я последвах. Когато го приближихме, обувките ни захрущяха по стъклата. Имахме късмет, че бяхме в задната част на стаята. Тежките завеси бяха уловили повечето от отломките. Сега те бяха разпокъсани на места, но все още почти невредими. Поривът на вятъра ги развя. Те се люшнаха, сякаш всеки миг щяха да се свлекат. Замириса на барут и дим и зазвуча хор от автомобилни аларми.
Марк бе точно зад нас и говореше по телефона си.
— След две минути при изхода на кухнята — чух го да казва.
Стигнахме до сервитьора, който бе коленичил. Очите му бяха разширени от ужас, а лицето му беше покрито с малки разрези и кръв.
Наведох се, но не забелязах други наранявания.
— Можете ли да се движите? — попитах.
Знам, че ранените трябва да се поставят да легнат в странично положение, но стъклото на прозореца липсваше изцяло, а отдолу чувах викове. Някой крещеше, че се задават въоръжени мъже.
Сервитьорът кимна. Очите му бяха ужасени. Погледът му се премести от лицето ми към Изабел. Той вероятно разчете шока ни, предизвикан от вида му, защото докосна лицето си. Пръстите му станаха влажни и червени като изцапани с боя.
Марк му каза нещо на арабски. Мъжът кимна. После ние с Изабел застанахме от двете му страни и с наша помощ той се изправи. Не бе стабилен и продължаваше да извръща глава при виковете, отекващи отдолу. Ала докато прекосявахме стаята, увереността му нарасна и щом стигнахме до вратата, той вече вървеше почти без наша помощ. Марк бе измъкнал отнякъде една бяла салфетка и му я подаде.
При вида на кръвта по нея, когато избърса ръцете си, сервитьорът отново се стресна. Очите му сякаш щяха да изскочат от орбитите си. Когато стигнахме до асансьорите, той ни отблъсна:
— Вие вървете. Аз съм добре.
— Идваш с нас — заяви Марк. — Ще те оставим в болницата. — Тонът му беше категоричен. Нямаше да приеме никакви възражения.
Слязохме до приземния етаж. В асансьора все още звучеше арабска музика. Отправихме се по широк коридор с облицовани със сини плочки стени и свихме в една лъскава кухня. В задния й край се забелязваше дебела стоманена врата. Тя се затръшна след нас. Единствените хора, които срещнахме, бяха двама-трима кухненски работници с униформи, които изглеждаха изплашени от появата ни.
Отвън чакаше черен джип с тъмни прозорци. Двигателят работеше, когато се качихме. На шофьорското място седеше една африканка, суданка или етиопка, със сплетена на плитки коса и зелени очи, които проблеснаха, когато тя се обърна да ме погледне. Беше слаба и около шията й имаше черен воал, който леко покриваше косата й отзад. Беше по-скоро символично в сравнение с плътните забрадки, които се срещаха в много мюсюлмански държави.