На волана се виждаше логото на автомобилната марка „Сперанца“. Изглеждаше като копие на BMW.
— Това е Зина — представи я Марк, щом се настанихме отзад.
Жената се обърна и ни изгледа сериозно. Имаше деликатни черти, но през тях прозираше твърдост. Тя се втренчи в мен малко по-дълго, отколкото бе учтиво, след което отмести поглед. Изабел се притисна плътно до мен. Сервитьорът бе от другата й страна.
— Приятелка на Марк ли си? — попита Изабел, навеждайки се към Зина.
Африканката не отговори.
Марк каза нещо на арабски. Зина обърна колата и се насочи към един портал в чистата бяла стена, която ограждаше малкия двор зад хотела. До портала имаше четирима охранители, които надничаха навън. Всички бяха облечени в черно, имаха черни каски и бронежилетки и носеха автоматични пистолети. Като се приближихме, те се обърнаха и насочиха оръжията си към нас.
Марк отвори прозореца си, махна им, каза нещо на пазача, който се приближи до джипа. Той натисна нещо в ръката си и портата се отвори с плъзгане. Охранителите заеха позиции зад нас, сякаш очакваха нападение.
Марк измърмори нещо на Зина. Останахме неподвижни за минута, портата пред нас бе отворена, а на улицата минаваха коли.
Какво чакаше той?
— Нещата тук се променят страшно бързо — осведоми ни Марк. — Това е второто нападение на голям хотел. Ако скоро не овладеят положението, нещата ще излязат извън контрол… Стоте години на прогрес ще отидат на вятъра.
Той се наведе към Зина. Този път заговори на английски:
— Дай малко напред. Можем да обърнем, ако някой почне да стреля по нас.
Зина подаде газ. Запълзяхме напред, докато предницата на автомобила се показа извън портата. После спряхме. Един изцапан зелен хюндай и две черно-бели таксита профучаха пред нас. Едното от тях изсвири.
— Добре, давай! — каза Марк.
Придвижвахме се бавно през града. Навсякъде имаше опашки от коли.
Десет минути след напускането на хотела оставихме сервитьора в спешното отделение на една болница. Марк ни каза да останем в колата и със Зина влязоха вътре с него. Излязоха след няколко минути.
Марк се усмихваше, когато се върнаха.
— Ще се оправи — съобщи, като се качи в колата. — Посолството ще се погрижи за медицинските такси. Съпругата му идва насам. За него ще е по-добре да не се мотаем повече наоколо…
— Сигурен ли си, че нещата ще са наред? — попита Изабел.
— Така смятам — отвърна Марк.
— Не си изгубил способността си да привличаш неприятности — отбеляза тя.
След десет минути бяхме на площад „Тахрир“. Нямаше демонстранти. Площадът се състоеше от голяма бетонна централна част с ниски храсти, където се съсредоточаваха шест улици. Имаше отряд от двадесетина полицаи, стоящи в един ъгъл, край които минаваха хора.
— За утре има планувана демонстрация срещу Израел, но не се очаква да е толкова голяма като онази миналия вторник. — Марк се обърна към Зина: — Нали така?
Тя поклати глава.
— Не, по-голяма ще е — отвърна мрачно тя.
Марк ни погледна.
— Тук някои хора смятат, че отново могат да обединят страната, ако има война с Израел — осведоми ни той. — Независимо от изхода й.
Зина изсвири няколко пъти с клаксона на едно такси, което ни засече. Движехме се на юг, успоредно на Нил, която се падаше от дясната ни страна, по обградена от високи палми улица. Беше пълно с камиони и коли.
Щом спряхме на един светофар, аз се загледах в пресичащите пешеходци. Смесицата беше невероятна: минаваха мъже, облечени по западна мода; мъже с бели тюрбани, много от тях с бради и други с кръгли бели каскети; жени с джинси и къси кожени якета; мюсюлманки, навлекли толкова катове черни одежди, че само очите им се виждаха…
След няколко минути пристигнахме в бар „Ритмо“ на хотел „Кайро Интерконтинентал“. Барът беше в стил „арабски нощи“ и се отличаваше с тежки фотьойли, ниски канапета и разпръснати щамповани възглавнички. Беше пълно с емигранти. На влизане преминахме през една проверка за сигурност: размахаха пред нас мигаща палка — детектор за метал.