После я обзе споменът за хотела й, за усмихнатите момичета, които бяха сервирали закуската й преди седмица. Едната я бе попитала за Кеймбриджкия университет.
Колко хубаво щеше да е, ако бе поговорила повече с нея, ако бе разбрала какво иска да учи. Можеха да обядват заедно, да станат приятелки.
Как беше възможно да се озове тук, чакайки този зъл мъж, чието идване означаваше, че ще получи малко светлина, храна или вода?
Тя опипа с ръце наоколо, за да провери дали нещо се е променило, както правеше всеки път, щом се събудеше.
Почувства единствено студения камък, който се простираше по стените на мазето край нея. Пространството беше голямо, може би девет на дванадесет метра, но в мрака изглеждаше тясно.
Тя пак започна леко да се полюшва. Никога преди не бе чувствала такава злоба край себе си. Дори от камъните на това място сякаш се процеждаше зло. И въздухът бе наситен с него. Не беше заради болката, която той вече й бе причинил, или заради това, което бе видяла: образа, който нямаше да избледнее — онова изгаряне по горната част на дланта му… Понеже знаеше какво означава подобен белег.
Сюзън бе проучвала много древни документи. Беше ги датирала, тълкувала, класифицирала. Знаеше какво се твърди в някои от тях за предците ни.
Беше изследвала единствения открит някога папирус, описващ ханаанейско човешко жертвоприношение отпреди времето на Авраам. Описанието в този дълъг фрагмент на това как първосвещеникът изгаря собствената си ръка, за да изпита сам пламъка, който ще погълне жертвите му, да узнае по-добре какво ще почувстват те, се бе запечатало в съзнанието й от деня, в който го бе прочела.
Но никога не бе очаквала самата тя да се сблъска с такова нещо.
Кой беше този негодник? И защо съживяваше зло, което би трябвало да е умряло преди хиляди години?
Тогава възникна и по-важният въпрос: Какви планове имаше той за нея?
И дали я чакаше това, от което се боеше…
28
— Здрасти, Зина, защо не дойде с нас да пийнем? — рекох.
Тя вдигна поглед към мен. Очите й изглеждаха по-големи отпреди. Изражението й беше приятелско.
— Не ходя по барове — отвърна. Протегна напред ръка, все едно искаше да се здрависаме. Но само отвори пръсти, сякаш ми пусна шепа въздух.
— Какво те води в Кайро, ефенди? — попита тя бавно, навеждайки се напред.
Лицето й бе красиво, дори прекалено идеално в пропорциите си. Имаше нещо смущаващо в нея.
— Търся една приятелка. — Това беше истината.
— Ако намериш приятели в Кайро — усмихна се тя, разкривайки ослепителни зъби, — можеш да умреш тук. Така казват. — Усмивката й изстина.
Думите й прозвучаха почти като заплаха. Лека тръпка пролази нагоре по гърба ми, сякаш оттам бе преминал паяк.
— Шон? — Беше гласът на Изабел.
Обърнах се. Тя вървеше към нас, вперила поглед в Зина, сякаш я изучаваше. И възкликна:
— О, и ти си била тук!…
Зина премести вниманието си върху нея. Кимна й и попита:
— Познавате ли Кайро?
— Не — отвърна Изабел.
— Искате ли да ви покажа някои интересни места довечера? — предложи тя, гледайки към мен.
— Може би друг път — отклони поканата й Изабел и постави ръка на рамото ми. — Марк ни чака.
— Трябва да тръгваме — извиних се на Зина.
Усмивката й стана леко снизходителна.
— Какво, по дяволите, правиш? Защо разговаряш с нея? — попита Изабел, като влязохме в асансьора.
Досега не я бях виждал толкова ядосана.
— Просто се държах приятелски. Къде отиваме?
Тя ме погледа няколко секунди, после отвърна:
— На третия етаж, в италианския ресторант „Пане Вино“.
Качихме се до горе в мълчание.
Ресторантът беше на една тераса с изглед към Нил. Можех да разбера защо Мари го харесва. Беше с приглушено осветление, а масите бяха достатъчно раздалечени, така че човек да няма чувството, че го подслушват. Бледи жълти свещи в претенциозни железни лампи в отомански стил стояха на пода. Гледката към Нил беше поразителна. Далечният бряг на реката беше осветен от огърлици от улични лампи и светлини от жилищни блокове.
Един участък от тях угасна ненадейно, докато сервитьорът ни водеше през ресторанта към масата на Марк. Стори ми се, сякаш едно парче от картината пред нас бе премахнато.