Веднага щом седнахме, попитах Марк какво се е случило оттатък реката.
— Напоследък има много спирания на тока. Не е нищо особено. — Той се обърна да погледне тъмния участък. — Някой идиот вероятно се е опитал да краде електрически кабели. И сам се е изпържил… Напоследък има такива случаи.
Сякаш за потвърждение на думите му в притъмнелия участък се появиха проблясъци от ярка бяла светлина. Те бяха малки, но се отразяваха във водата и продължиха няколко секунди.
— Това стрелба ли беше? — попитах. — Тук е като Дивия запад.
Марк вдигна рамене.
Проблясъците отново се появиха. Сега идваха от два източника. Хората в ресторанта сочеха нататък. Над тътена от трафика и кънтенето на автомобилни клаксони долавях и далечен пукот.
След малко светкавиците престанаха, внезапно, както и бяха започнали.
Шумът в ресторанта се усили, сякаш през всички ни бе преминала вълна на облекчение. Видях няколко човека да махат на сервитьорите, сякаш бяха решени да поръчват с обновена енергичност.
— Вземете си средиземноморска паста — препоръча Марк. — Всеки следобед доставят прясна риба от Александрия, направо от рибарските лодки, пристигнали същата сутрин.
Поръчах си пица пеперони.
Марк поклати ужасено глава. Беше седнал срещу Изабел, а аз бях до нея. През следващите няколко минути той започна да ме дразни като оса на пикник. Не само че не спираше да говори, но и думите му бяха насочени към Изабел.
Най-накрая успях и аз да се включа:
— Как местните наричат Кайро? Чел съм, че името Кайро е европейска измислица.
— Много от тях го наричат Миср, столицата, градът. Може би оттук произлиза и думата „мизерия“. Знаете ли, че петдесет процента от населението на Кайро е на линията на бедността?
Поклатих глава.
Той мушна пръст в бялата ленена салфетка.
— Мнозина тук твърдят, че нещата са били по-добре преди, по времето на Мубарак. Хората от най-долната прослойка в Кайро, които населяват „Мукатам Хилс“ на юг оттук, едва свързват двата края, ровейки в боклуците. Живеят по осем души в една стая при температури като във фурна през лятото… — Той млъкна за секунда и допълни: — И чакат хълма зад къщата им от кал да падне върху тях.
— Зина от коя част на града е? — Чудех се защо тя се мотае с Марк. Дали му беше гадже, или нещо му помагаше?
— Тя живее в Замалек, остров в Нил наблизо оттук. Но по произход е от Судан. В Замалек й харесва. Там живеят богатите. Пълно е с модни бутици, бизнесмени и врачки с позлатени мобилни телефони. Два милиона души населяват острова.
Той помаха, за да привлече вниманието на сервитьора.
— В Кайро могат да ти се случат много повече неща от това да се дотътриш до маската на Тутанкамон сред потна тълпа от туристи или да попаднеш в задръстване от туристически автобуси при пирамидите — заяви той. Посочи с пръст към мен. — Само погребалният комплекс „Кайтбей“ е по-добър от всички забележителности във Венеция, взети заедно.
— С какво се занимава Зина? — попитах. Ставах нахален, точно като него…
— Помага ми с някои неща — отвърна Марк. И ме погледна, все едно се бях изплюл на пода между нас.
— Тя ми спомена, че ако си намериш приятели в Кайро, можеш да умреш тук…
Изабел се наведе напред.
— Така ли казват? — Тя погледна Марк.
— Никога не съм го чувал — отрече той.
— А тя… — Изабел направи пауза, усмихна се. — Близка ли ти е?
Той отговори бързо и категорично:
— Не.
— Надявам се да не загазиш пак, както стана в Ирак — подхвърли Изабел.
Той я изгледа с присвити очи, сякаш току-що бе възхвалила достойнствата на шанса да се живее с Джак Изкормвача.
— Какво точно искаш, Изабел? — каза Марк. — Защо сте тук? — Разговорът ставаше все по-небрежен.
— Имаме нужда от помощ.
Той въздъхна, сякаш чуваше подобни молби прекалено често.
— От каква помощ?
— Искаме известието за депортацията ни да бъде премахнато от израелската имиграционна система.
На масата настъпи тишина.
— Това е сериозна молба — отбеляза той. — Много сериозна.
Изражението й стана по-твърдо. Тя отметна глава на една страна.
— Аз съм бившата ти жена, Марк. Не мисля, че ще изглежда добре за теб, ако не ме пускат в Израел.