Марк я погледа известно време, преди да отговори.
— Може и да направя каквото ме молите, но няма как да дам гаранции… — Той потули с длан устата си, сякаш мислеше усилено. Пресмяташе каква лъжа да ни извърти, най-вероятно.
Мъжът се наведе напред и тихо довери:
— Утре отивам в Таба… На събрание на служителите от Гранична охрана. Ще видя дали мога да направя нещо.
Изабел изглеждаше скептична.
— Можеш да го направиш, Марк, ако поискаш. Знам го. И ти го знаеш. Така че не ме баламосвай. Не забравяй, че работехме заедно. Това е в твой интерес. — Тя говореше бавно, наблягайки на всяка дума.
— Смятате да се върнете в Израел ли? — попита той.
— Ако промениш данните ни, може би ще го направим — отвърна тя.
— Няма ли да е по-добре за вас, ако стоите настрана известно време? Например за няколко години?
Наведох се към него и изрекох с твърд глас:
— Бяхме на косъм да разберем какво, по дяволите, се е случило с Кайзер. Чувствах го… Преди да ни изхвърлят заради някакви бюрократични тъпотии…
— Всичко това заради института ли го правиш, или по лични причини? — поинтересува се той.
— И поради двете.
Сигурно щеше да помисли, че съм полудял, ако му кажех, че според мен има връзка между отвличането на Сюзън, смъртта на съпруга й и книгата, която тя превеждаше. Не беше просто съвпадение участието й в това и настъпилите впоследствие нещастия.
Той ме погледна и попита:
— Мислиш ли да намериш работа на Изабел в института?
Тя гневно размаха пръст.
— Не върша всичко това, за да получа някаква облага. Просто искам данните за депортацията да бъдат премахнати от досието ми.
Той впери поглед в нея. В очите му се надигна възхищение. Изражението му не ми се нравеше.
— Казах ти, ще видя какво мога да сторя… Добре де, ще го направя — обеща Марк, — нали сме стари приятели. — Усмихна й се, сякаш мен ме нямаше там.
— Утре ще стане, така ли? — настоя тя.
— Закъде сте се разбързали?
— Имаме резервиран обратен полет за неделя от Тел Авив — отвърнах. — Не искам да изхабим билетите.
Бих могъл да кажа, че не ми дремеше за билетите. Имах повече пари, отколкото знаех какво да правя с тях. Трупах ги в банковата си сметка, откакто Айрийн бе загинала, и не се претрепвах да ги харча. Но не го споменах. А може би трябваше. Това, което ме караше да си затварям очите пред опасността да се върнем в Израел, беше острият порив да се махнем час по-скоро от Кайро.
— Значи искате веднага да отлетите за Израел? — каза той, гледайки ме втренчено.
Вдигнах рамене.
— Защо да не дойдем с теб до Таба? — предложи Изабел. — След като се обнови информацията в израелските компютри, ще ни оставиш на границата. Оттам може да се прекоси, нали? — Тя се обърна към мен: — Таба е близо до Шарм ел-Шейх. От израелска страна има таксита, които могат да ни закарат за няколко часа до Йерусалим, ако разполагаме с няколкостотин долара.
— Супер — рекох.
Марк стисна устни и тупна силно по масата.
— Елате с мен — рече, — ала не нося отговорност какво може да ви се случи, ако се върнете в Израел. Вие му берете грижата. — Той ни посочи назидателно с пръст.
Ако бях от тези, които вярват в поличби, вероятно щях да прекъсна всичко на момента с решението да зарежем цялата тази работа. Но не вярвам в поличби, дори в такива, които минават за благоразумни.
След като се нахранихме, се уговорихме да се срещнем в „Хилтън“ на следващата сутрин. Каза ни да го чакаме пред хотела, понеже програмата му била напрегната. Пътуването с кола до Таба щеше да отнеме четири часа.
След това той се обади в „Хилтън“ за да разбере дали отново е отворен след атаката.
Предполагах, че гостите на хотела са били евакуирани и ще трябва да си търсим друг подслон.
— Нещата тук не стават така — опроверга ме той.
И беше прав. Очевидно бяха затворили хотела за не повече от два часа, докато бъде претърсена всяка стая, но тъй като бе обстрелван само един ресторант и бе избухнала контролирана експлозия, отново го бяха отворили. Главният ресторант щял да бъде затворен само до сутринта.
Взехме такси обратно до „Хилтън“ и се качихме право в стаята си. Налях на двама ни от някакъв леко странен на вкус портокалов сок от минибара. Застанахме на прозореца, гледайки към града. Беше полунощ. Все още се чуваше свирене на клаксони. Трафикът по моста пред нас му придаваше вид на перлена огърлица от светлини.