— Божичко! — възкликна Шимон.
Не издържах и обърнах глава. От това, което видях, зяпнах. Пастор Стевсън бе сложил ръката си около блондинката и я отвеждаше настрана. Гледах като хипнотизиран, докато се изгубиха от погледа ми. Той изглеждаше като пъргав старец, забавляващ много млада приятелка.
— Засне ли го? — попита Шимон.
Обърнах екрана към него. Бях заснел в профил добрия пастор, който сложи ръка около жената, когато тя излезе. Имах снимка на Дитер, а сега и на пастора. Прикрепих един по един файловете за съобщенията и ги изпратих и двете на номера на Марк.
Още щом свърши изпращането на второто съобщение, почти веднага получих обратен есемес.
ПРИСТИГНАХ РАНО. КЪДЕ СИ?
Беше от Марк.
В СТАРИЯ ГРАД. ТИ? — отговорих.
ПРИ ТАКСИТАТА НА ПОРТАТА ЯФА. СРЕЩА ТУК, 15.
— Какво става? — поиска да узнае Шимон.
— Трябва да тръгвам — отвърнах. — Налага се да се срещна с някого.
— Нямаш ли още нужда от мен?
— Ще ми трябва място да пренощувам довечера. Може ли да дойда по-късно? Полетът ни е резервиран за утре вечер. Но няма да отлетя, преди да намеря Изабел.
— Дано сполучиш…
Той се потупа по лявата страна. Не виждах кобура му, беше под кафявото му кожено яке, но знаех, че е там.
— Искаш ли това?
Поклатих глава. Станахме и се прегърнахме.
Когато стигнах до портата Яфа, три военни джипа „Ленд Роувър“ блокираха изцяло пътя. Те бяха с пясъчен цвят и имаха големи черни решетки и оранжеви премигващи лампи на покривите си. Пешеходците бяха принудени да минават през тесен проход вдясно от автомобилите, за да излязат от Стария град.
Имаше опашка от чакащи да минат през прохода. В средата й израелската полиция проверяваше хората. Пред мен стоеше един монах в груба кафява роба, каквато сигурно бяха носили и предците му преди две хиляди години. Лицето му беше безстрастно, докато чакаше, сякаш бе виждал подобно нещо и преди, и то неведнъж.
Когато дойде моят ред, пред мен се изпречи млада полицейска служителка. До нея стоеше полицай с ниско подстригана черна коса. Зад тях имаше ченгета с каски.
Попитаха ме защо съм в Стария град и поискаха личните ми документи. После ме пропуснаха напред. Стана относително леко.
Бяха минали двадесет минути, откакто бях получил съобщението на Марк, когато стигнах пиацата за таксита. Нямаше таксита, а и Марк липсваше. Поразходих се в сянката на стените на Стария град. Стана дванадесет и половина. Небето над мен се изпълни с мръсносиви облаци. Захлади се и изглеждаше вероятно да завали.
Телефонът ми избръмча. Получих съобщение от Марк. Трябваше да мина през портата и да продължа наляво надолу по пътя.
Повървях до някакви светофари. Близо до тях бе спрял бял рейндж роувър, много подобен на автомобила на Британското посолство, който Изабел бе карала в Истанбул, когато се запознахме.
Щом го наближих, предното му стъкло се спусна.
— Хайде, Шон! — извика към мен Марк.
Отношението му не ми допадна, но се качих отзад. Той седеше до шофьора.
— Сложи си колана — нареди. — Имаме идея къде е приятелката ти Сюзън или поне къде е телефонът й. — Двигателят на рейндж роувъра запали. Обърнахме на 180 градуса и се сляхме с трафика, отдалечавайки се от Стария град.
— Идентифицира ли хората от онези снимки? — попитах.
— Работим по въпроса — отвърна той.
— Значи е възможно, който е пленил Сюзън, да държи и Изабел? — Наведох се напред между седалките.
Той вдигна рамене.
— Възможно е.
Шофьорът се обърна и ме изгледа сурово.
— Облегнете се назад, сър, сложете си колана.
Имах чувството, че не е доволен от присъствието ми. Може би защото бях цивилен или просто не му харесвах на външен вид. Предполагам, че не изглеждах особено елегантно с намачканите си панталони и рошавата си коса.
Беше ми все тая.
— Защо, по дяволите, не я държа под око? — сопна ми се Марк. Продължи да гледа съсредоточено напред, но очевидно говореше на мен.
— Не се опитвай да стовариш вината върху мен — насочих пръст към него.
— А не те ли предупредих, че връщането ви тук е тъпа идея?
Не си направих труда да му отвърна. Задишах дълбоко. Нямаше да получа помощта му, ако се карах с него.