Той ми подаде бутилка с вода.
— Ял ли си? — попита.
Поклатих глава.
— Не съм гладен. Искам само да намерим Изабел. Къде отиваме?
— Ще трябва да ни се довериш.
Облегнах се, погледнах през страничния прозорец. Бе започнало да вали. Замислих се къде ли е сега тя… В главата ми изникваха всякакви страховити видения. Стиснах ръба на кожената седалка така, сякаш исках да я скъсам. Щеше ми се да счупя нещо. Навън дъждът премина в порой, сякаш бяхме в епохата на Ной.
Видях една жена да върви встрани покрай пътя. Заприлича ми на онази, която ме бе спряла на паркинга на университета преди няколко дни. Държеше чадър. Погледна към мен, докато минаваше. Появи ми се спомен от погребението на Айрийн в Оксфорд, Там ли бях видял жената от паркинга? През онзи ден бяха дошли много хора.
Спомних си как една групичка бе изтичала по чакълестата алея към църквата „Сейнт Клементс“, където се бе състояло опелото. Валеше. Повечето бяха с чадъри. Аз бях застанал отвън, подслонявайки се под портала. Всички се ръкуваха с мен и ми изказаха съболезнования. Бях замаян. Не исках да влизам. Отказвах да повярвам, че ми се случва това в реалността на онзи ден. Сега спомените ми се върнаха с пълна сила…
У мен се надигна вълна от емоции. Отдавна не се бях сещал за погребението на Айрийн.
Щяхме ли да правим погребение и на Изабел?
Затворих очи и казах една молитва. По кожата ми изби студена пот, докато се взирах навън в дъжда.
Скоро се озовахме на една магистрала с табели на иврит, английски и арабски. Не останахме дълго на нея. Минахме през някакво селище с модерни магазини, ярки пластмасови табели и стари каменни стени, които изглеждаха като излезли направо от Библията.
Спряхме на една бензиностанция. Марк поговори малко по телефона, предимно слушаше, но също така и гледаше нещо на екрана. Не видях какво е.
— Ще заредим — заяви той, без да се обърне към мен.
Когато свършихме, шофьорът паркира ленд роувъра до червена тойота „Ленд Крузър“.
Спря толкова близо, че не можеше да си сложиш ръката между двата автомобила. Прозорецът на тойотата се смъкна.
Зина седеше на шофьорското място. Косата й се спускаше край лицето й, разделена на множество плитки с мъниста в краищата. Африканката носеше пухкаво черно яке с висока яка. Намръщи се, като ме видя, бързо каза на Марк нещо, което не разбрах. Той седеше на най-близкото място до нея. И неговият прозорец бе свален.
— Какво става? — поисках да разбера.
Марк заговори, без да се обръща:
— Ще те оставим тук, Шон. Съжалявам. Ще се върнем след няколко часа. — Звучеше спокоен, сякаш знаеше каква ще е реакцията ми, но не го интересуваше.
— Няма начин — възразих, бързо повишавайки тон. — Няма да ме зарежете тук. Абсурд! Не ми пробутвай тия лайна!
Виках и се пенех, но не ми пукаше.
41
Страхът й тежеше като камък. Смазваше я. А тя правеше всичко възможно да не мисли за него.
Струваше й се, че Сюзън стене от седмици, но едва ли бе минало повече от ден, откакто Изабел получи заповедта да се качи по стълбите, за да я прибере. Капакът се бе отворил само за няколко секунди и Сюзън се строполи долу, сграбчила главата си. Стенеше, сякаш умираше.
Изабел можеше само да предполага какво й е сторил негодникът. Досещаше се по слабата миризма на изгорена плът, по стоновете й и по начина, по който тя непрекъснато се държеше за главата.
Опита се чрез допир да разбере степента на нараняванията й, ала щом доближи ръцете си до очите й, Сюзън се разпищя.
После притихна и отрони само една дума:
— Джордж.
— Какво за Джордж? — попита Изабел.
— Убиха го. Тия негодници го убиха… — Последваха още ридания.
Изабел прегърна Сюзън по-близо, успокоявайки я. След още една минута тя пак заговори, този път по-ясно:
— Той ме заплаши, че съпругът ми ще бъде убит, ако не съдействам. Показа ми снимка на Джордж, който спеше в леглото ни, а някой държеше нож пред лицето му. Направих каквото ме накараха! Направих го! Казах думите, които поиска той. Всичко. После ми призна, че Джордж вече е мъртъв! А след това се нахвърли върху мен… — Тя зарида.
Звукът беше покъртителен. Приличаше на ранено животно.
— Шшшт! — прошепна Изабел. — Не го карай да слиза пак при нас.
— Не мога да виждам! — изстена Сюзън.