Минахме през една старомодна дървена порта, а после през друга, съвременна на вид.
Дъждът бе спрял, но небето беше задръстено от облаци, надвиснали над нас. Във въздуха миришеше на влажна пръст.
При един участък, където каменната ограда отляво бе разбита, шофьорът премина над нея и тръгна напред без обяснения. Ние продължихме да вървим.
— Къде отиде той? — попитах.
— Ще заеме позиция откъм задната страна на къщата, в случай че някой се опита да избяга оттам.
— Очакваш ли неприятности?
— Да речем само, че сме подготвени… — Марк разкопча якето си и се обърна към мен. Видях черен кобур, по-голям от този на Шимон и с по-модерен вид.
— Смяташ ли, че Сюзън и Изабел може да са тук?
— Вероятно. Това е най-добрата следа, с която разполагаме.
— Имате ли и други?
Той поклати глава.
— Всъщност не. Израелците проверяват записите от охранителните камери от района, където е била похитена Сюзън, но още не са се натъкнали на нищо съществено. Това е най-доброто ни попадение.
С всяка изминала секунда безпокойството ми растеше. Исках да се втурна натам, накъдето отивахме, да разбия вратите и да намеря Изабел.
След минута стигнахме до една пролука в алеята от лявата ни страна, където оградата бе разположена по-назад. В центъра на пролуката имаше високи порти с навита бодлива тел над тях. Портите бяха украсени с релефни изображения на животински глави: на козел, змия и орел.
Пред тях стоеше полицай в тъмносиня униформа.
Дали не бяхме закъснели? Мястото вече беше ли претърсено?
Щом наближихме ченгето, Марк каза:
— Шон, запознай се с моя стар приятел — Ариел, от Израелската имиграционна полиция. — Подадох ръката си. Мъжът я разтърси. Имаше здрава хватка. — Може и сега да го направим, Шон… — Марк посочи към Ариел. — Кажи на приятеля ми за подозрението си, че тук държат нелегален имигрант. — Той махна към портите.
Аз го изгледах учудено.
— Какво? — попитах неразбиращо.
Марк въздъхна.
— Хайде, кажи му, че според теб Изабел е тук — каза той раздразнено.
Направих каквото ме накара. Полицаят извади тефтер с черна обложка от джоба си, погледна часовника си — голяма старомодна стоманена вещ — и записа нещо в тефтера.
— Предвид правомощията ми, с които съм упълномощен по член 5763 от Израелския закон, сега ще вляза на територията на тази къща — обяви тихо ченгето, като прибра тефтера обратно в джоба си. Той отиде до оградата отстрани на портата, висока към метър и петдесет, и се набра върху нея с изненадваща бързина. Погледна към нас отгоре.
— Ще имам нужда от свидетели — рече.
Засмя се за момент, сякаш се забавляваше, след което слезе от другата страна.
Зина и Марк го последваха, аз се прехвърлих зад тях. Когато се намерихме зад оградата, ми се стори, че сме се върнали във времето. Пред нас се простираше каменна пътека с палми от двете страни. Стъблата им бяха огромни, изглеждаха много древни. Короните им се срещаха на около петнадесет метра над нас.
Пътеката се виеше нагоре по хълма. Вървяхме бързо, почти тичешком. Щом стигнахме до един завой, полицаят се обърна и нареди:
— Тръгни надясно, Марк. Останалите изчакайте тук и ме последвайте след двадесет минути, ако не чуете стрелба.
Знаех да приемам команди. Но също така бях наясно и как да не им се подчинявам. Полицаят го нямаше едва от минута, когато тръгнах бавно напред след него. Зина вървеше до мен с безшумни стъпки.
Щом свихме зад ъгъла, се озовахме пред една двуетажна сграда. Стените й бяха иззидани от камъни с неправилна форма. Ариел се намираше пред входната врата.
Постройката имаше малки прозорци, защитени с решетки от ръждясали железни пръчки. От лявата страна се подаваха дървени греди, под които се простираше веранда. Храстите и дърветата растяха съвсем близо до къщата, почти като защитна обвивка.
На алеята пред къщата бе паркиран голям бял микробус тойота, целият покрит с прахоляк. Бяхме на точното място. Усещах го. Автомобилът беше от онзи тип, с който бе възможно да са отвлекли Изабел и Сюзън.
Щяхме да ги намерим.
Щяхме да спасим Изабел.
Обзе ме нетърпение. Тръгнах бързо напред, почти се затичах.
Щях да открия негодника, който я бе отвлякъл. Ако й бе направил нещо, каквото и да е, щеше да пострада.
Откакто Изабел бе изчезнала, в главата ми непрекъснато се въртеше образът й. Виждах я как се усмихва. Чувствах топлината й. Копнеех да я докосна. След годините на тъга по Айрийн нямаше да се откажа сега от нея. Никога.