Приближих се към Ариел при входната врата на сградата. Тя беше дървена и в средата й имаше кръг от железни нитове. Изглеждаше поне на хиляда години. Щом пристигнах, Ариел натисна един месингов звънец встрани.
После се обърна към нас. Не изглеждаше изненадан. Само поклати глава, сякаш бе леко разочарован.
— Казах ви да чакате — прошепна.
— Изабел може да е вътре. Нямаше как да ме спреш.
— Ако ви застрелят, господин Раян, отговорността е ваша. Разбирате ли?
Кимнах. Той се обърна пак към вратата.
— Нямаме време да спорим. — Почука и отстъпи встрани.
— Вероятно има задна врата — обади се Зина. — Ще хвърля един поглед.
Ариел бе извадил пистолета си от кобура. Той беше черен мини „Узи“. Чаках от другата страна на вратата. Зад мен имаше огромна саксия с бодлив кактус. Лекият ветрец носеше към нас дъх на изгоряло. Огледах се за огън. Сбърчих нос, усещайки миризмата.
— Дявол да го вземе! — изругах.
Пресегнах се и натиснах дръжката, ала портата не помръдна.
— Стреляй в проклетата ключалка! — извиках. — Хайде! Стреляй! Или ще намеря нещо да я разбия. Ако вътре има някого, вече е разбрал, че сме тук. Точно сега може да прерязват гърлото на Изабел или да я изгарят.
— Отдръпни се — нареди той.
Отстъпих от вратата.
— По-далеч.
Пак се преместих. Той насочи пистолета си към ключалката. Надявах се да не бъдем засегнати при евентуален рикошет.
Последва силно изпукване, което проехтя в ушите ми.
Заобиколих Ариел. Зейна назъбена дупка на мястото на ключалката. Бутнах вратата. Знаех, че се излагам на прицел, но не давах пет пари. Напрегнах се, щом пред мен се разкри тесен коридор. Влязох направо. Ариел ме придружи с насочен напред пистолет.
— Първо да проверим горе — каза. — Стой до мен и не пипай нищо.
На горния етаж имаше четири стаи. Проверихме ги всички, дори под леглата, след което се върнахме долу. В припряността си съборих два дървени стола. Нямаше следа от Изабел. Нищо подозрително, с изключение на факта, че не намерихме никакви дрехи или лични вещи в нито една от стаите.
Горе имаше едно неоправено легло, а банята изглеждаше, че е била използвана наскоро.
Когато слязохме долу, Зина се показа пред нас. Обиколихме всички стаи. Мебелите бяха тъмни и тежки, а подовете бяха покрити с червени плочки. Имаше голяма всекидневна с два тежки дивана и голям LCD телевизор, стая само с една маса и кухня в задната част на къщата.
Докато претърсвах помещенията, ме обземаше все по-силно разочарование.
Единственото странно нещо, което ме караше да си мисля, че сме на правилното място, беше един голям стоманен котел върху триножник в задния двор на сградата. В котела, чийто диаметър сигурно бе близо метър, беше струпана голяма купчина пепел. Почувствах топлината, която излъчваше, щом приближих дланта си.
— Стой тук отвън — изкомандва Ариел и изчезна обратно в къщата.
От котела се носеше воня, сякаш само един бог знаеше какво е горяло вътре.
Марк се появи и съобщи, че не е видял никого, докато е обикалял къщата. Дойде при мен. Аз се оглеждах за нещо, с което да разбъркам пепелта в котела. Намерих дълга бяла пръчка и започнах да ръчкам.
— Днес не ни е ден — заяви той. Разглеждаше някакви неразпечатани писма, като разкъсваше всяко и проучваше сметките вътре.
— Кой живее тук? — попитах.
— Не знам. Всички тези сметки са отпреди повече от шест месеца. Изглежда са от предишен обитател. — Той остави сметките до едно стоманено кошче за боклук наблизо.
— Няма ли никакви скорошни писма? — попитах.
Марк поклати глава.
— Ти намери ли нещо? — Той кимна към пепелта.
— Не, нищо…
Порових още малко, наведох се напред и тогава бутнах някакъв твърд предмет. Беше до ръба на котела.
Топлината се издигна на вълни от пепелта.
— Какво е това? — попита той.
В казана се появиха опърлените краища на нещо, което приличаше на остатък от книга. Побутнах го. Беше тефтер. Отгоре и отдолу беше изгорял, но точно в средата част от него бе оцеляла.
— Чакай — казах.
Пъхнах пръчката под тефтера и го избутах извън котела. Той тупна в облак от пепел върху червените плочки на верандата.