Марк беше до мен. Той бързо освети с фенера наоколо, задържа светлината върху отворена врата, която водеше до малка тоалетна, представляваща дупка в земята.
Нямаше тела, което бе някакво успокоение.
После една от стоманените купички се размърда и някаква дълга сянка пробяга по пода.
Плъх! Ето кой е дращел по капака…
— Не отивай по-нататък — чух гласът на Ариел зад мен.
Не се обърнах.
— Ако тук имаше заложени бомби, вече да бяхме гръмнали — отбелязах.
Ариел изръмжа недоволно:
— Марк, ако ми бе казал, че ще водиш със себе си тоя тъпак, изобщо нямаше да идвам да ти помагам.
Преди той да успее да ме спре, аз стъпих върху стъпалата и заслизах бавно надолу, оглеждайки мястото.
Видях неща, които ме накараха да затъкна с юмрук устата си. Ноздрите ми се свиваха и издуваха, докато вдишвах зловонния въздух.
От стълбите тръгваше следа от кръв и продължаваше до средата на каменната стена отсреща. А там на пода имаше цяла локва от кръв. Някой бе страдал тук долу. И то жестоко…
Къде я бяха отвели?
Погледнах нагоре. Видях нещо нарисувано с червено на стената зад петното върху пода.
Беше символ. Разпознах го.
Представляваше квадрата със стрелката от книгата, която бяхме намерили в Истанбул. Взе да ми се иска никога да не я бях откривал в онзи пълен с вода канал. Може би тогава нищо от това нямаше да се случи.
— В Израел има доста откачалки — заяви високо Ариел. — Някои ненормалници започват да се мислят за месии, когато дойдат тук. И погаждат всякакви смахнати номера. — Той отиде близо до стената, подуши я и се отдръпна рязко. — Не ми харесва миризмата тук долу. Откачалниците използват подобни глупости за укрепване на вярата.
— А какво е това? — Марк сочеше към древна колона. Имаше по една такава в двата края на стената. Виждаха се само основите на колоните, подаващи се на около осем сантиметра от каменния под, но върху тях видимо бяха издълбани спираловидни шарки на листа.
Изглеждаха като да са били използвани да формират част от укрепителната стена на сградата.
— Колони като тези има в църквата на Божи гроб — осведоми ни Ариел. — Може да са от епохата на кръстоносците.
— Сигурно са били тук, когато е била построена тази къща — предположи Марк.
Не ме интересуваше. Огледах стените за врата, за проход, за каквато и да е следа…
— Ще изследваме петната от кръв, да видим дали ще попаднем на съвпадение на ДНК с някои следи от багажа на приятелката ви, господин Раян. Ще ни позволите ли да го направим? — попита Ариел. Той държеше малък найлонов плик в ръката си и си слагаше тънки бели гумени ръкавици. — Не пипайте нищо — добави със суров глас.
Нямах такова намерение.
Беше ми трудно да дишам.
— Някои идиоти вярват, че могат да призовават демони с подобни неща — каза Ариел.
— Кой вярва на всички тия глупости? — Гласът ми трепереше.
— Това място може да има истинско историческо значение — обади се Марк. — Кръстоносците са избирали места, които са били обитавани, преди да ги завземат.
Той посочи над символа.
— Вижте, има някакви думи.
Беше прав. Те бяха неясни, дребни и написани с подобно тъмно червено вещество като символа. Приближих се, заобикаляйки петното на пода. Ариел и Марк насочиха фенерите си към участъка от стената между върха на символа и старите дървени греди на покрива.
Едва успях да различа думите fame ad mortem. Бяха на латински. Звучеше познато. По дяволите, бяха същите думи като онези в книгата, която бяхме намерили.
— По тези места латинският не е бил долюбван през първи век. Смятал се е за демоничния език на римските тирани — обясни Ариел.
— Това прилича на някакъв призив — каза Марк. — Магическо заклинание.
Не ми се слушаха обясненията им. В мазето бе студено. Миришеше на застояло.
Наведох се до петното на пода. Може би беше кръвта на Изабел… Преглътнах с горчивина. Ръцете ми затрепериха…
Марк заговори тихо:
— Някой зъл негодник ги е държал тук в плен. После ги е преместил.
— Със сигурност е зъл — съгласих се аз, оглеждайки се наоколо.
— Данте е имал израз за места от този тип — изтъкна Ариел. — Lasciae ogne speranza, voi ch’intrate. Което ще рече: „Надежда всяка тука оставете, вие, що пристъпвате тоз праг“.