Навън беше тъмно.
Казах си, че трябва да престана да се държа параноично. Погледнах назад към вратите на хотела. Някакъв мъж гледаше нагоре към мен през стъклото.
— Какво правиш навън? — дочух познат глас зад мен. — Липсвах ли ти?
Обърнах се. Изабел идваше откъм магазина, носейки кафяв хартиен плик.
— Взех ти плодове. — Тя поднесе плика напред, усмихна се и докосна ръката ми. Нелепият, тежък като желязо товар на страха се отмести от гърдите ми. Когато се върнахме в стаята, безжичната интернет връзка беше идеална.
— Марк се обади, докато бях навън — отбеляза тя. — Сега се намира в Кайро. Не е на милиони километри оттук.
Изгледах я недоволно и бавно заговорих:
— Защо продължава да ти звъни? Мислех, че между вас всичко е приключило.
Тя го бе зарязала преди година.
— Много си ревнив! — каза. В гласа й долових съчувствие.
Отвърнах й с най-нехайната си усмивка, на която бях способен.
— Иска да се срещнем. — Тя поклати глава, все едно идеята беше нелепа.
— Какво? — Започвах да се дразня.
— Няма да стане, не се безпокой…
Отворих вратата на балкона и излязох навън, загледан към осветените стени на Стария град. Изабел държеше не просто „скелети в гардероба“, а направо живи експонати, очакващи да бъдат пуснати на свобода.
Почувствах нежната й длан на гърба си. Тя прошепна в ухото ми:
— Ела в леглото, Шон. Искам да ти докажа, че няма друг.
Хвана ме за ръката и ме издърпа обратно вътре.
Мина още един час, преди да заспя…
7
Арап Анак извади дебелата жълта свещ от поставката й. Тя гореше със синьо-бял пламък и изпускаше сладък аромат на зехтин, примесен със смирна — древния тамян, в който царица Естир6 се бе къпала шест месеца, за да се разкраси за своя персийски цар.
Смирната се използваше понякога при жертвоприношения. Арап познаваше аромата й от детството си. Един точно определен мъж миришеше така. Мъж, който му бе причинил болка.
Той затвори очи и вдъхна от древния аромат. Смирната беше трънлив храст, чието стъбло сълзеше, след като го резнат. Някои разновидности са по-ценни и от теглото им в злато.
Той протегна лявата си ръка и я задържа над пламъка. Болката му бе позната. Стаята затанцува около него, щом сенките от свещта затрептяха върху стените. Арап изтръгна мислите си от пламъка и фокусира вниманието си върху драпериите по стените. Едната от тях — плътната и червена, с избродираните върху нея стилизирани пламъци — харесваше най-много.
Той изви гръб. Изгарящата болка в ръката му нарастваше постепенно, приближавайки се към крайния си предел. Мъжът отметна глава назад, отвори очи. Нямаше да издържи още дълго. Секунди. Едно…
Ниският бял таван заедно с мазилката с множество дребни пукнатини заплува пред погледа му. Пукнатините се движеха. Винаги се изумяваше от въздействието на болката върху съзнанието.
Ръката му затрепери от нуждата да я отдръпне. Тя се мърдаше и тресеше, докато мускулните спазми от болката се стрелкаха по нервите му. Ала той упорито задържа дланта си над пламъка.
Трябваше. Това беше единственият начин. Трябваше да познава болката, която щеше да причини на другите, за да се наслади по-добре на изтезанието, когато настъпеше моментът.
Той отдръпна рязко дланта си и облекчено въздъхна. Беше време да се обади.
Включи мобилния си телефон и бързо натисна цифрите с трепереща ръка — болката от изгорената кожа пулсираше на вълни. Постави го до ухото си и чу иззвъняването от другата страна на линията.
— Рехан — каза един глас.
— Отче Рехан, толкова се радвам, че ви открих. Просто проверявам дали всичко е наред. — Арап Анак се насили да звучи дружелюбно. Но нямаше нужда да симулира задъханото си нетърпение.
— Да, да, синко. Получихме дарението ти. Всички сме много признателни. Има ли нещо друго, което можем да направим за теб?
Арап Анак се поколеба.
— Не, всъщност не, отче. Просто съм щастлив, че мога да помогна за реставрацията на църквата… — Той се покашля.
— Моля те, сигурно има нещичко, което да сторим за теб, докато си тук.
Арап се изкашля отново и каза:
— Има едно нещо. Ще бъда толкова щастлив. От дълго време се моля за него…
8
Събудих се посред нощ. В съня ми имаше страх. Страх и пламъци. Трябваха ми няколко секунди, за да се опомня къде съм. Челото ми беше горещо, потно.