Напевният глас изпълваше въздуха.
Арап Анак опипа с дясната си ръка закопчалката на раницата си, която държеше пред себе си. Отвори я широко и бръкна вътре, без да поглежда надолу.
После отново се огледа. Освен него, в малкия страничен параклис имаше само четирима свещеници.
Той щракна превключвателя на заглушаващото устройство на мобилния си телефон. То щеше да наруши всички мобилни сигнали в диаметър от 250 метра.
След това отвори, само чрез допир, тънката метална кутия на версията MP5-NX на прочутия автоматичен пистолет с къса цев „Хеклер и Кох“, любим на спецчастите по света. Тази версия бе оборудвана с къс заглушител от въглеродно влакно, който той бе изпробвал само преди няколко дни. Оръжието му бе свършило отлична работа, както и се очакваше.
Изобретението беше най-доброто на пазара за заглушаване шума от кратки изстрели на автоматичен огън в затворени пространства.
Щом извади пистолета от раницата си, Арап Анак го завъртя, насочвайки го към слепоочието на отец Рехан. Дръпна спусъка и последва приглушен звук, гилзите изскочиха встрани, а ръката му подскочи от отката. Арап усети как го залива прилив на топлина.
Силата на живота и смъртта причинява пристрастяване, ако не се колебаеш да я използваш.
Следващият звук, освен тихото тупкане от специалните 9-милиметрови куршуми при врязването им в плътта и костите, бяха изненаданите възгласи на другите свещеници. Той изви пистолета дъгообразно и уби всеки от тях с по два експанзивни куршума с мек връх.
Хагската конвенция забраняваше употребата им, но това не означаваше, че те не можеха да бъдат намерени, ако човек знаеше къде да ги потърси.
Във всеки случай използването им беше най-подходящото в случая, според Арап. По-добре беше да убиеш човека веднага, с куршум, който се пръскаше и раздробяваше мозъка му, отколкото да ти се налага да го довършваш, позволявайки му да види наближаването на собствената си смърт.
Само един от свещениците успя да скочи и да побегне. Направи го по-скоро инстинктивно, благодарение на извънредното си чувство за самосъхранение. Тичаше, когато рухна за миг, сякаш се разпадна на части. Обучението на Арап Анак за работа с МР5 сега бе дало резултат.
Убийството на свещениците му отне само няколко секунди. Той знаеше, че виковете им скоро ще докарат гърците, а вероятно и другите свещеници, въпреки че те бяха по-далеч, отдадени на молитвена служба, но това нямаше значение.
Той беше способен да убива въоръжени хора, без да трепне, и едва ли някой щеше да успее да го спре с голи ръце.
Арап погледна надолу. Мраморният под на параклиса вече бе хлъзгав от кръвта. Адреналинът му скочи.
Ловът бе започнал…
Скоро той щеше да издири и последния свещеник, решил да се скрие. След това църквата щеше да е на негово разположение.
Някога бе имало тайна задна врата за „Възкресение Христово“ използвана от православните свещеници, но отдавна беше зазидана. Това стана заради протестите, дължащи се на страховете, че промъкващите се през нея православни монаси можеха да се опитат да извършат промени на сградата, за които другите вероизповедания не са дали съгласието си.
Подземният тунел от църквата отвеждаше до едно мазе на „Ел Канга“ — уличката зад църквата. Дебелата дървена порта на мазето, заключена по подобна причина, също нямаше как да осигури бягството на оцелелите свещеници. Отец Рехан държеше ключа за тази врата в джоба си.
Но тя щеше да осигури бягството на Арап Анак, когато му дойдеше времето.
Той задържа оръжието до тялото си, докато чакаше да пристигнат другите свещеници. Когато никой не дойде, той започна да троши изящните дърворезби наоколо. Шумът щеше да ги докара.
Носеше със себе си смес от запалим газ и етанол, която бе способна да разпали пожар и от мокра купчина дърва. Така нямаше да има проблеми да унищожи труповете на свещениците, картините, дърворезбите, гравираните украси по олтара и свещите, които щеше да струпа накуп.
Щом забеляза трепването на едно от телата, той се наведе, за да провери пулса му. Черепът на застреляния свещеник изглеждаше почти непокътнат, така че имаше вероятност мъжът да е оцелял. Арап Анак усети мириса на кръв. Винаги се изумяваше как е възможно да почувстваш този мирис така, сякаш е полепнал по устните ти.
Стресна го някакво трополене.
Сниши се, стисна оръжието, после скочи. Един гръцки свещеник в черни одежди пристъпваше към него, грабнал в ръце двуметров сребърен канделабър.